Р. Салваторе - Градът на мрака

Белвар Дисенгалп — следващата цел на мрачния елф — видя Дризт, видя и с каква лекота бе повалил най-добрия му войн, и реши, че сега е настъпил момента да използва най-могъщата си магия. Той свали медальона с големия изумруд и го хвърли в краката на Дризт.

Дризт отскочи назад, когато усети трептенето на магията. Зад него се чуваха виковете на приближаващите се патрули, които се бяха справили с уплашената стража на гномовете и бързаха да се присъединят към младия До’Урден в малката ниша. Изведнъж вниманието на втория син бе привлечено от топлинните отблясъци в камъка пред него, там, където бе паднал медальона. Сивите линии трепереха и се виеха, сякаш скалата бе започнала да оживява.

Съмишлениците на Дризт преминаха с рев покрай него и се спуснаха върху Надзирателя на миньорите. Младежът не ги последва, усетил, че това, което ставаше пред краката му, беше много по-опасно, отколкото сражението, отекващо в цялата пещера.

Пред Дризт се изправи огромно, страшно разярено чудовище от жив камък, издигащо се на петнайсет фута височина и широко около седем.

— Земен дух! — изкрещя някой.

Младият До’Урден се обърна и видя Масой да рови в някаква книга със заклинания, а Гуенивар бе застанала до него. Очевидно търсеше магия, с която да се изправи срещу това странно чудовище. За ужас на Дризт, уплашеният магьосник измърмори няколко думи и изчезна.

Готов на секундата да отскочи настрана, мрачният войн стъпи здраво на краката си и погледна нагоре към съществото. Можеше да усети могъществото на това създание; абсолютната сила на земята, въплътена в тялото му.

Тежката ръка се издигна, прелетя над главата на снишилия се До’Урден, заби се в каменната стена и раздроби скалата на прах.

— Не му позволявай да те удари — прошепна сам на себе си той, без да може да повярва на очите си.

Когато земният дух измъкна ръката си, Дризт заби ятагана си в нея и отчупи съвсем малко, направо нищожно, парченце от камъка. Лицето на чудовището се сгърчи от болка — очевидно омагьосаните остриета на мрачните елфи можеха да го наранят.

Невидимият Масой не беше помръднал от мястото си; подготвяше следващото си заклинание, наслаждаваше се на представлението и чакаше бойците да се изтощят. Може би земният дух щеше да унищожи Дризт. Невидимите рамене се свиха с примирение. Магьосникът реши да остави силата на камъка да свърши мръсната работа вместо него.

Чудовището нанасяше удар след удар, а мрачният войн се претърколи напред и заби ятаганите си в краката — каменни колони — на това същество. То реагира бързо, започна да тъпче земята и едва не смаза пъргавия Дризт, а от тежестта му каменния под се пропука и се образуваха дълги разломи.

Младият До’Урден беше бърз като светкавица. Той мина зад земния дух — удряше го и забиваше в него и двата си ятагана. После отново отскочи далеч, когато чудовището се обърна и замахна свирепо със скалните си ръце.

Крясъците и звънтенето на оръжия започнаха да се отдалечават. Оцелелите гномове бяха побягали, мрачните елфи се бяха спуснали да ги преследват и бяха оставили Дризт сам със земния дух.

Съществото пак започна да тъпче каменния под. От тежестта му земята се затресе и младият елф едва успя да се задържи на крака. Изведнъж създанието се спусна напред и започна да пада над Дризт — искаше да използва тялото си като оръжие. Ако ловкият До’Урден се бе изненадал поне малко, или ако рефлексите му не бяха така бързи, многотонното чудовище със сигурност щеше да го размаже. Но той успя да се шмугне настрани и се изплъзна.

Дризт успя да избегне и ужасните поражения от сблъсъка — стените и таванът на подземието се напукаха, а по пода се посипаха прах и скални отломки. Когато земният дух се изправи, мрачният елф започна да отстъпва назад, безсилен пред непреодолимата му мощ.

Младежът беше сам срещу него или поне така си мислеше. Изведнъж кълбо червена ярост се спусна върху главата на духа; остри нокти издираха дълбоки прорези в лицето му.

— Гуенивар! — изкрещяха в един глас Дризт и Масой.

Младият войн се бе зарадвал, че е намерил свой съюзник, а Хюнет се бе ядосал. Магьосникът искаше До’Урден да загине в битката, а сега, когато безценната му пантера се бе намесила, той не смееше да направи заклинание върху него или земния дух.

— Направи нещо, магьоснико! — изкрещя Дризт, който бе разпознал гласа и бе разбрал, че Масой все още се навърта наоколо.

Чудовището изрева от болка, а стонът му прозвуча като тътен на огромни скални блокове, търкалящи се по стръмен планински склон. Дризт се спусна, за да помогне на своята приятелка — пантерата, но земният дух се извъртя невероятно бързо и се гмурна в камъка с главата напред.