Р. Салваторе - Градът на мрака

— Някои са успели да избягат — каза й Дайнин.

Жрицата го разбра. Тя тихо прошепна едно заклинание за откриване и проучи стената.

— Ето оттам — промълви тя.

Дайнин и още един мрачен елф се затичаха към мястото и не след дълго откриха едва забележимите очертания на тайната врата.

Когато върховната жрица започна заклинанието, една от нейните жрици-помощнички хвърли края на едно въже към Масой.

— Дръж — подразни го тя. — И не дишай!

— Чакайте… — започна магьосникът, но земята около него се превърна в кал и той потъна надолу.

Жриците се запревиваха от смях, но го извадиха на момента.

— Хубаво заклинание — отбеляза Масой, докато плюеше калта.

— И то си има предназначение — отвърна върховната жрица. — Особено, когато се бием срещу свиърфнеблите и техните трикове с камъка. Научих го, за да се предпазим от земни духове — тя разгледа каменните отломки в краката си и видя едно око и нос, несъмнено от същото същество. — Е, май сте нямали нужда от истинското предназначение на заклинанието ми.

— Аз го унищожих — излъга Масой.

— Наистина ли? — попита с недоверие върховната жрица.

Тя бе отгатнала по разреза върху камъка, че земният дух е загинал от ятагана на войн. Но разговорът приключи, когато звукът от плъзгаща се скала, накара всички да се обърнат към стената.

— Лабиринт — изпъшка помощникът на Дайнин, след като бе надзърнал в тунела. — Как ще ги открием?

Водачът До’Урден помисли малко, после му хрумна нещо и се обърна към Масой.

— Отвлекли са брат ми — каза той. — Къде е котката?

— Наоколо — започна да увърта магьосникът. Беше се досетил какъв е планът на Дайнин, а не искаше Дризт да бъде спасен.

— Доведи я — нареди водачът на патрула. — Тя може да открие Дризт по миризмата.

— Не мога… имам предвид — запелтечи Масой.

— Веднага, магьоснико! Да не искаш да кажа на управляващия съвет, че няколко свиърфнебли са избягали, защото си отказал да ни помогнеш?!

Без да знае какво ще се случи, младият Хюнет хвърли фигурката на земята и призова Гуенивар. Дали земният дух бе унищожил котката? Леката мъгла се появи и за секунди прие веществената си форма — превърна се в тялото на пантерата.

— Добре — каза Дайнин и посочи към тунела.

— Намери Дризт! — нареди Масой на Гуенивар.

Тя подуши наоколо, после отскочи към малкия проход, а патрулът на мрачните елфи тихо я последва.

Дризт бавно започна да идва в съзнание и промълви:

— Къде… — той усети, че е седнал и че китките му са вързани.

Малка, но безспорно силна ръка го хвана за косата и грубо го издърпа назад.

— Тишина! — дрезгаво прошепна Белвар.

Дризт остана много учуден — това същество говореше неговия език. Надзирателят на миньорите остави младия До’Урден и се върна при останалите свиърфнебли.

Мрачният войн скоро разбра, че тази групичка гномове бе успяла да избяга — намираха се в ниска стая и всички се движеха много напрегнато.

Свиърфнеблите започнаха тихо да обсъждат нещо на родния си език, ала Дризт не разбираше думите им. Гномът, който му бе наредил да пази тишина, очевидно беше водачът на групата. Един свиърфнебъл му зададе свадлив въпрос. Друг изгрухтя съгласието си и каза нещо грубо, обръщайки злите си очи към младия До’Урден, но водачът го удари силно по гърба и го отпрати през единия от двата изхода на подземната ниша. После нареди на останалите гномове да заемат отбранителни позиции и се върна при Дризт.

— Идваш с нас в Блингденстоун — внимателно изговори той.

— А после? — попита мрачният елф.

Белвар сви рамене.

— Кралят ще реши. Ако не ми причиняваш неприятности, ще те пусна да си идеш.

Дризт скептично се изсмя.

— Хубаво тогава — каза надзирателят. — Ако кралят нареди да те убият, ще се погрижа да е с един точен удар.

Младият До’Урден отново се засмя.

— Да, но мислиш, че ти вярвам? — попита той. — Измъчвай ме сега, забавлявай се. Нали такава е злата ви природа!

Белвар понечи да го удари, но спря ръката си.

— Свиърфнеблите никого не подлагат на мъчения — каза с по-силен глас, отколкото бе нужно. — Мрачните елфи го правят! — той се отдалечи, но отново се обърна, за да потвърди обещанието си. — С един точен удар.

Дризт повярва на искрения глас на този гном и трябваше да приеме обещанието му като акт на милосърдие от страна на свиърфнеблите. Ако това същество бе попаднало в ръцете на мрачните елфи, едва ли някой щеше да се смили над него. Заинтригуван от водача, вторият син на До’Урден искаше да научи повече за него, но той отново го оставяше.