Р. Салваторе - Градът на мрака

Войнът злокобно размаха кървавата кама пред очите на водача.

— Не го убивайте! — Дризт не можеше да търпи повече. — Оставете го жив! — младежът искаше да им каже, че безпомощният гном не може да им стори зло, че убийството му ще бъде една долна и страхлива постъпка, ала знаеше, че е безсмислено да умолява мрачните елфи да пощадят това същество.

Дайнин гледаше към брат си, изпълнен с повече гняв, отколкото с любопитство.

— Ако го убиете, тогава кой гном ще се върне в техния град, за да разкаже за нашата сила — заключи Дризт, решил да опита и последния шанс. — Можем да го върнем на неговия народ, за да им разкаже какво се случва с безразсъдните гномове, престъпили владенията на мрачните елфи!

Дайнин се обърна към върховната жрица, за да разбере нейното мнение.

— Добре разсъждаваш — каза тя и кимна одобрително.

Но първият син не беше толкова сигурен в подбудите на своя брат. Без да сваля очите си от него, той нареди на война с камата:

— В такъв случай, отрежи ръцете на гнома.

Дризт дори не трепна; знаеше, че ако го стори, Дайнин със сигурност ще убие Белвар.

Войнът прибра камата си и извади тежък меч.

— Чакай — спря го първият син, без да отмества очите си от Дризт. — Първо го освободете от магията. Искам да го чуя как пищи!

Когато върховната жрица развали заклинанието, няколко мрачни елфа обградиха гнома и опряха върховете на мечовете си във врата му. Злощастният свиърфнебъл не помръдна.

Мрачният войн сграбчи своя меч, а Белвар — смелият Белвар — протегна ръцете си напред, без дори да потрепери.

Дризт нямаше сили да гледа това; извърна погледа си и уплашен зачака писъците на гнома.

Водачът на свиърфнеблите забеляза реакцията на Дризт. Дали не беше от състрадание?

Мрачният войн замахна с меча. Белвар не откъсна очите си от младия елф, когато мечът разсече китките му и когато непоносимата, мъчителна болка избухна със зверска сила в ръцете му.

Ала гномът не издаде и звук. Никога нямаше да достави това удоволствие на Дайнин. Преди двама войни да го избутат от стаята, Белвар погледна към Дризт за последен път и въпреки суровото изражение на младежа, видя в очите му искрено страдание и извинение.

Когато водачът на гномовете беше изведен от нишата, през другия тунел в нея влязоха мрачните елфи, преследвали избягалите свиърфнебли.

— Не можахме да ги хванем в тези ниски галерии — оплака се един от тях.

— Проклятие! — изръмжа Дайнин; да върнеш в Блингденстоун един гном, след като си му отрязал ръцете, беше едно, но да оставиш някоя от тези гадини да ти се изплъзне безнаказано — това си беше съвсем друго. — Трябваше да ги хванете!

— Гуенивар ще свърши тази работа — заяви Масой и повика котката, без да изпуска Дризт от погледа си.

Сърцето на младия До’Урден запрепуска, докато гледаше как магьосникът гали пантерата.

— Хайде, мила моя. Да заловим тези гномове! — Хюнет усети, че тези думи жегнаха Дризт; знаеше, че той не одобрява участието на пантерата в такива преследвания.

— Избягали ли са? — обърна се младият войн към своя брат, а в гласа му звучеше отчаяние.

— Ще тичат по целия път до Блингденстоун — отвърна спокойно Дайнин. — Ако им позволя.

— А ще се върнат ли тук?

Като чу абсурдния въпрос на Дризт, първият син направи кисела гримаса.

— Ти би ли го направил?

— Значи сме изпълнили своя дълг — заключи Дризт в напразни опити да провали долните планове на Масой.

— Днес спечелихме — съгласи се Дайнин, — въпреки че загубите ни не бяха малко. Но можем още да се позабавляваме с помощта на пантерата на магьосника.

— Да се позабавляваме — повтори Масой на Дризт. — Тръгвай, Гуенивар, в тунелите. Покажи ни колко бързо тичат уплашените свиърфнебли!

Бяха изминали само няколко минути, когато котката се завърна в стаята и в устата си носеше мъртъв гном. Тя пусна тялото в краката на Масой, а той й нареди:

— Връщай се! Донеси ми още!

Звукът, с който трупът падна на земята, накара Дризт да потръпне. Младежът погледна пантерата в очите и прочете в тях тъга, дълбока колкото неговата. Котката беше ловец. И тя като Дризт имаше достойнство. Но за Масой, Гуенивар беше просто играчка и нищо повече — инструмент, с който доставяше удоволствие на извратената си същност. Той я караше да убива, защото убийството го правеше щастлив.

В ръцете на магьосника, Гуенивар беше просто убиец.

Пантерата спря на входа на малкия тунел и погледна към Дризт, а очите й почти го молеха за прошка.