Р. Салваторе - Градът на мрака

Жриците обикаляха от стая в стая, а редиците от зомбита зад тях се множаха. Закнафейн изтръпна от отвращение и извърна поглед от тях.

Колкото и противна да беше тази маса, дори тя не можеше да се сравни със следващата група. Две жрици водеха армия от войници по коридорите на дома и търсеха посредством детекция скривалищата на оцелелите членове на ДеВир. Една от тях спря на няколко крачки от Закнафейн. Очите й бяха обърнати навътре, сякаш усещаше вълните на собствената си магия. Жрицата държеше пръстите си изпънати напред и така изследваше малък периметър, сякаш със смразяваща кръвта пръчка за откриване на вода, търсеща елфическа плът.

— Там! — заяви тя и посочи към един участък в основата на стената.

Войниците се втурнаха към него като глутница прегладнели вълци и разбиха тайната врата. Вътре, в малка кабинка, се бяха сгушили децата на ДеВир. Те бяха от знатно потекло, не бяха от простолюдието, и съответно не можеха да ги изведат от дома живи.

Закнафейн ускори крачка, за да не става свидетел на това събитие, но съвсем ясно чу писъците на безпомощните деца, разкъсани от ненаситните войници. Повелителят на меча вече тичаше по коридора. Спусна се към един завой и едва не налетя на Дайнин и Ризен.

— Налфейн е мъртъв — безчувствено отбеляза Ризен.

Зак погледна подозрително към по-младия син на До’Урден.

— Убих войникът на ДеВир, извършил престъплението — увери го Дайнин без дори да скрие самодоволната си усмивка.

Закнафейн бе на този свят от близо четири столетия и не беше безразличен към начина, по който действаха амбициозните представители на неговата раса. Принцовете-братя се бяха придвижвали отзад, а между тях и врага имаше цяла армия войни на До’Урден. Дори и да бяха срещнали мрачен елф от вражеския дом, повечето такива оцелели войници на ДеВир се бяха присъединили към войските им. Зак се съмняваше, че някой от двамата братя изобщо бе станал свидетел на военните действия срещу ДеВир.

— Сред войниците е разпространена информацията за клането в параклиса на ДеВир — каза Ризен на Повелителя на меча. — Ти се справи, както винаги отлично, както и очаквахме.

Зак му хвърли презрителен поглед и продължи по пътя си надолу през главните порти на дома и навън, отвъд магическата тъмнина и тишина, в мрачната зора на Мензоберанзан. Ризен бе просто настоящият съпруг на матрона Малис в дългия й списък от партньори и нищо повече. Когато тя приключеше с него, щеше или да го понижи в чин до редови войник, лишавайки го от името До’Урден и всички привилегии, които му носеше то, или щеше просто да се отърве от него. Зак не му дължеше уважението си.

Повелителят на меча премина отвъд оградата от гъби до най-високата точка, която можеше да намери и от която можеше да наблюдава града и рухна на земята. Миг по-късно, той гледаше изумен върволицата от бойци на До’Урден на път за дома — съпругът и синът на матроната, войници и жрици, и бавно придвижващата се редица от две дузини мрачни елфи-зомбита. Бяха изгубили и изоставили в битката почти всичките си роби, но войската, която напускаше опустошения дом на ДеВир, бе по-многобройна, отколкото на идване. Робите бяха заменени с двукратно повече пленници, а петдесет или повече от редовите бранители на ДеВир — с типичната за тях елфическа лоялност — се бяха присъединили към нападателите. Жриците на До’Урден щяха да разпитат тези предатели посредством магия, за да се уверят във верността им.

Зак знаеше, че всички щяха да преминат теста. Мрачните елфи бяха същества с инстинкт за самосъхранение, а не с принципи. На войниците щяха да дадат нова самоличност и да ги държат в дома До’Урден, докато свалянето на ДеВир не останеше в историята.

Закнафейн не ги последва веднага. Вместо това той продължи до горичката на гъбите и откри уединена долчинка, където се отпусна на земята върху едно място, обрасло с мъх. Повелителят на меча отправи поглед към вечния мрак, към тавана на пещерата — към непрогледния мрак на своето съществуване.

Щеше да е предпазливо от негова страна, ако бе запазил мълчание, все пак бе неканен посетител в най-влиятелната част на големия град. Той се сети, че някой може да чуе думите му — някой от същите онези мрачни елфи, свидетели на битката с ДеВир, които се наслаждаваха на зрелището. Зак не можеше да сдържа чувствата си след всичко случило се през тази нощ, след цялото това клане. Риданията му се изляха като молитва, отправена към божество отвъд неговото съществуване.