Р. Салваторе - Градът на мрака

Въпреки взетите предпазни мерки, домът До’Урден знаеше, че битката се наблюдава от много същества. Свидетелите не бяха особен проблем; те обикновено не се интересуваха кой е нападателят. Но обичаите и правилата на мрачните елфи повеляваха, че някои от покушенията трябваше да бъдат извършвани при определена секретност, такъв бе военният етикет. И за останалата част от града домът ДеВир само за миг се превърна в черно петно в пейзажа на Мензоберанзан.

Ризен се появи зад най-малкия си син.

— Добра работа — каза той на сложния език на жестовете. — Налфейн проникна през задния вход.

— Победата ще е лесна — отвърна му арогантният Дайнин, — ако сме хванали натясно матрона Джинафий и нейните жрици.

— Имай вяра в матрона Малис — бе отговорът на Ризен.

Той потупа сина си по рамото и последва войските си през разрушената ограда.

Високо над дома ДеВир Закнафейн си почиваше удобно във въздушните обятия на слугата на Бриса и наблюдаваше развитието на събитията. От тази позиция можеше да вижда през обръча от мрак и да чува през сферата от магическа тишина. Войските на Дайнин, първите войни — мрачни елфи, които проникнаха в дома, срещнаха съпротива при всяка врата и бяха победени.

Налфейн и неговите войници — най-опитни в магьосничеството — проникнаха през най-разредената част на оградата. Мълнии и магически сфери, пълни с киселина, се сипеха по двора; разбиваха се в основите на дома ДеВир и поваляха както бранителите му, така и армията от роби на До’Урден.

В предния двор, Ризен и Дайнин командваха най-добрите войни на Даермон Н’а’шезбаернон. Те имаха благословията на Лот. Закнафейн разбра кога започна истинското сражение — ударите на До’Урден бяха по-бързи от вражеските и прицелванията им се оказваха по-смъртоносни. За минути битката се пренесе изцяло в рамките на групата от петте сталагмита.

Повелителят на меча отърси ръцете си от магическото охлаждане и призова въздушния слуга към действие. Елфът падаше право надолу във въздушната си постеля, после се почувства свободен — миг преди да се спусне над терасата при най-високо разположените помещения в централния стълб. Изведнъж двама стражи, единият от които жена, изтичаха да го поздравят. Вместо това обаче, застинаха в объркване, опитвайки се да отгатнат истинската форма на незабележимото сивкаво петно. Това продължи прекалено дълго.

Никога не бяха чували за Закнафейн До’Урден. Не знаеха, че пред тях стои смъртта.

Камшикът на Зак изсвистя, сграбчи и преряза гърлото на жената, докато с другата ръка елфът майсторски въртеше меча със серия от удари и парирания, от които другият страж загуби равновесие. Закнафейн довърши и двамата с едно невидимо движение — изви китката си и запрати заплетената в камшика жена през терасата и в същия момент се завъртя и изрита мрачния елф в лицето, просвайки го мъртъв на пода на пещерата.

Повелителят на меча вече бе проникнал в дома, когато друг пазител стана да го посрещне, но и той като останалите падна покосен.

Мрачният елф се шмугна покрай криволичещата стена на сталактитената кула. Цветът на охладеното му тяло идеално се сливаше с този на камъка. Войните на ДеВир се лутаха наоколо, търсеха начин да се защитят от нападащото ги семейство, което вече бе превзело две колони и най-ниските етажи на всяка структура.

Зак не се интересуваше от тях. Отхвърли от съзнанието си острия метален звън на диамантените остриета, крясъците и командите, писъците на смъртта, и съсредоточи вниманието си върху един-единствен звук — песента на обезумелите жрици, която щеше да го отведе до целта му.

Той намери празен коридор, чиито стени бяха покрити с фрески на паяци, и който водеше към центъра на кулата. Подобно на дома До’Урден, този коридор завършваше с ред двойни врати, богато украсени с паякообразни форми.

— Това трябва да е мястото — промърмори Зак и покри главата си с качулката на своето наметало.

От скривалището си, насреща му изскочи гигантски паяк.

Зак се сви на кълбо, претърколи се под чудовището и заби меча си дълбоко в търбуха му. Лепкава течност бликна върху Повелителя на меча и паякът издъхна в конвулсиите на смъртта.

— Да — прошепна елфът и избърса соковете на съществото от лицето си. — Това трябва да е мястото.

Той набута трупа на чудовището обратно в бърлогата му и се промъкна покрай него като се надяваше никой да не е забелязал краткотрайната им борба.

По звука на остриетата, мрачният елф разбра, че битката почти беше достигнала и този етаж. Сякаш тук домът ДеВир бе укрепил защитата си и удържаше своите позиции.