Р. Салваторе - Градът на мрака

Бриса положи новороденото на гърба на паяка-идол, издигна над него обредната кама и я задържа там, за да се наслади на зловещата й изработка. Дръжката й бе във формата на осмокрак паяк, покрит с извити шипове — остриета, наподобяващи козина. Жрицата вдигна камата над гърдите на бебето.

— Назовете детето — призова майка си Бриса. — Кралицата на Паяците няма да признае жертвоприношението, ако на детето не бъде дадено име!

Матроната-майка отпусна глава в опит да проумее думите на дъщеря си. Малис бе вложила всичките си сили в раждането и магията и сега беше почти изтощена.

— Назови детето! — изкомандва Бриса, нетърпелива да задоволи глада на своята богиня.

— Краят наближава — каза Дайнин на своя брат, когато се срещнаха в долната зала, в една от по-ниските колони на дома ДеВир. — Ризен превзе сградата до самия връх, а предполагам и Закнафейн е изпълнил зловещата си задача.

— Множество войници на ДеВир се присъединиха към нас — заяви Налфейн.

— Усетили са, че битката е към своя край — изсмя се Дайнин. — За тях няма значение кой ще е дома, на когото служат. Според разбиранията на простолюдието няма дом, който да си заслужава да умреш за него. Задачата ни скоро ще е изпълнена.

— Бързи сме и не привлякохме внимание — добави Налфейн. — Домът До’Урден вече е деветият дом на Мензоберанзан, а с ДеВир е свършено.

— Пази се! — изведнъж извика Дайнин.

Разширените му в престорен ужас очи бяха вперени в пространството зад неговия брат.

Налфейн реагира на мига, извърна се рязко, за да се изправи лице в лице с грозящата го опасност, без да осъзнава, че тя не идва оттам. В момента, в който Налфейн прозря измамата, мечът на Дайнин се заби дълбоко в гърба му. Вторият син на До’Урден положи глава на рамото на своя брат, опря буза до неговата и се загледа в червеното пламъче на живота, угасващо в очите на Налфейн.

— Бързи сме… и не привлякохме внимание — повтори думите му с насмешка.

Безжизненото тяло падна в краката му.

— Сега Дайнин е първият син на дома До’Урден, а с Налфейн е свършено.

— Дризт — промълви матрона Малис. — Името на детето е Дризт.

Бриса затегна хватката си около ножа и ритуалът започна.

— Кралице на паяците, приеми това дете — започна тя и се приготви да забие камата. — Принасяме ти в жертва Дризт До’Урден — от благодарност за славната ни поб…

— Спри! — извика Мая от ъгъла на стаята.

Връзката й с нейния брат бе рязко прекъсната и това можеше да означава само едно:

— Налфейн е мъртъв — обяви тя. — Бебето вече не е третият син на дома.

Виерна изгледа сестра си в недоумение. В същия момент, в който Мая бе почувствала смъртта на своя брат, Виерна, свързана с Дайнин, бе усетила силно Емоционално вълнение. Възбуда? Тя вдигна и допря деликатния си пръст до стиснатите си устни — чудеше се дали Дайнин е извършил успешно убийството.

Бриса все още желаеше да принесе бебето в жертва и държеше паякът-кама над гърдите на малкото.

— Обещахме третия син на Кралицата на Паяците — предупреди ги Мая. — Вече е сторено.

— Но не в жертвоприношение — спореше Бриса.

Виерна нерешително сви рамене.

— Ако Лот е приела Налфейн, значи обещанието е изпълнено. Кралицата на Паяците може да се разгневи, ако й принесем още един син.

— Но ако не й дадем Дризт може да стане и по-лошо! — продължаваше да настоява най-голямата сестра.

— Тогава довърши започнатото — каза Мая.

Бриса отново вдигна камата и възобнови ритуала.

— Задръж ръката си! — заповяда матрона Малис като се изправи, подпирайки се на стола. — Лот е задоволена. Спечелихме победата. А сега, приветствайте своя брат, най-новият член на дома До’Урден.

— Някакъв си мъж — изкоментира с отвращение Бриса и сб отдръпна от идола и бебето.

— Следващия път ще се справим по-добре — изкиска се Малис, макар да се съмняваше, че ще има следващ път. Наближаваше краят на петото й столетие, а мрачните елфи, дори и младите, не бяха особено плодовити. Бриса се бе родила, когато матроната бе едва на сто години. През следващите четири века, Малис се бе сдобила само с пет деца. Дори Дризт се бе появил на бял свят доста неочаквано и майката вече не се надяваше, че ще може отново да зачене.

— Стига съм се чудила — прошепна на себе си Малис. — Толкова вода има да изтече…

Тя отново се отпусна в стола си и потъна в неспокоен, макар и ужасяващо приятен сън — сънят на величието.

Закнафейн премина през централния стълб на дома ДеВир с наметало в ръка, а мечът и камшикът му бяха втъкнати удобно в неговия колан. Наоколо се чуваха битки, които бързо заглъхваха. Домът До’Урден бе извоювал победата си, десетият дом бе превзел четвъртия и единственото нещо, което оставаше, бе да се премахнат очевидците и да се унищожи всичко, което свидетелства за станалото. Една групичка от по-низши жрици се придвижваше напред, за да се погрижи за ранените войници на До’Урден и да съживи умрелите, за да могат телата им да напуснат местопрестъплението. Тези тела, които не можеха да бъдат изцелени, щяха да бъдат възкресени в дома До’Урден и върнати на служба.