Р. Салваторе - Изгнание

През живота си аз нямах много приятели. Дори да бях живял хиляда години, предполагам, че това нямаше да се промени. Но нямам причина да съжалявам — тези, които ме наричаха свой приятел бяха прекрасни личности, които одухотвориха живота ми, придадоха му нов смисъл.

Първи беше Закнафейн — моят баща и учител, който ми доказа, че не съм сам и че не греша като се придържам и живея според убежденията си. Той ме спаси от остриетата, от хаотичната и зла религия, от проклятието на моя народ.

Не се бях чувствал по-отчаян, когато срещнах безръкия гном, когото преди много години спасих от сигурна смърт — от безмилостния меч на Дайнин. Този свиърфнебъл ми се отплати напълно. При повторната ни среща, този път в града на неговия народ, аз щях да бъда екзекутиран — и сам щях да предпочета смъртта — ако не беше помощта на Белвар Дисенгалп.

Времето, което прекарах в Блингденстоун — в града на лукавите гномове — ми се струва толкова кратко на фона на дългия ми живот. Но си спомням добре родното място на Белвар и неговия народ. Винаги ще го помня.

Тяхното общество беше първото, в което видях, че постигнатото може да се дължи на силна и задружна работа, а не на параноя и егоизъм. Свиърфнеблите се бореха заедно за оцеляване в опасните земи на Подземния мрак, изпълнени с неприятели. Заедно се трудеха безспирно, заедно дълбаеха в безкрайните си мини и намираха забавление във всичко, което вършеха.

Наистина няма нищо по-хубаво от споделените радости.

— Благодарим ви, че дойдохте, многоуважаеми надзирателю — каза един от свиърфнеблите, събрали се пред вратата на малката стаичка, в която държаха затворника. Всички старейшини се поклониха, когато надзирателят се приближи.

Белвар Дисенгалп потрепери при официалния поздрав. Така и не привикна с всичките лаври и слава, с които го кичеха от онзи ужасен ден преди десет години, в който мрачните елфи откриха миньорската им бригада в тунелите на изток от Блингденстоун, в близост до Мензоберанзан. Зверски осакатен и почти мъртъв от загубата на кръв, Белвар се бе завърнал в своя град като единствения оцелял от цялата група.

Събралите се гномове се отдръпнаха от Белвар, за да му позволят да огледа добре стаята и мрачния елф. За затворниците, приковани към стола, кръглото помещение представляваше една съвсем обикновена, изградена от солиден камък, стаичка само с един изход — тежката и обкована с желязо врата. Но в килията имаше прозорче, прикрито и от двете страни със звукова и зрителна измама, която позволяваше на пазачите да наблюдават затворника през цялото време.

За кратко Белвар остана загледан в Дризт.

— Той е мрачен елф — извика надзирателят със силния си, но сякаш разтревожен глас. Гномът не можеше да разбере защо го бяха повикали. — По нищо не се различава от събратята си.

— Затворникът твърди, че ви е срещнал в земите на Подземния мрак — прошепна един доста възрастен свиърфнебъл и сведе глава, докато изрече следващите си думи — В деня, в който претърпяхте ужасната загуба.

Белвар отново потрепери при споменаването на онзи ден. Колко ли пъти трябваше да го преживява на ново?

— Може и да е — отвърна той и повдигна рамене. Не мога да различавам мрачните елфи, а и нямам голямо желание да го правя.

— Съгласен съм — каза другият старейшина. — Всичките си приличат.

Когато лукавият гном заговори, Дризт обърна лицето си настрани — точно срещу тях, — макар че не можеше нито да ги чуе, нито да ги види през каменната илюзия.

— Може би можеш да си спомниш името му, надзирателю — предположи друг гном и замълча, забелязал внезапния интерес, който бе проявил Белвар към мрачния елф.

В овалната стая нямаше светлина, а при тези условия очите на съществата с инфрачервено зрение светеха ярко. Обикновено тези очи изглеждаха като точици от червена светлина, но с Дризт До’Урден не беше така. Дори и в инфрачервения спектър очите на този мрачен елф изглеждаха ярко лилави.

Белвар помнеше тези очи.

— Магга каммара — прошепна той. — Дризт!

— Ти наистина го познаваш! — извикаха в един глас няколко свиърфнебли.

Белвар вдигна ръцете си, останали без китки — едната завършваше с острие на кирка, а другата — с чело на чук.

— Този мрачен елф, този Дризт — запъна се той, докато се опитваше да им обясни, — той е отговорен за състоянието ми!

Няколко свиърфнебли помислиха, че надзирателят е разгневен от спомена за загубата на ръцете си и зашепнаха молитви за обречения елф.