Р. Салваторе - Изгнание

Всички в залата си размениха объркани погледи. Чудеха се дали Малис продължава с опитите си да успокой Ризен, след всичко, което му бе причинила.

— Ела, съпруже мой — каза му тя. — Вдигни меча си и остави белег на лицето на мъртвия си съперник. Ще се почувстваш добре, а и това ще всее ужас в сърцето на Дризт щом погледне към стария си учител!

Ризен пристъпи неуверено, но събра смелост щом се приближи към зомбито. Закнафейн стоеше като статуя. Не дишаше, не мигаше — сякаш не съзнаваме нищо от случващото се покрай него. Ризен сложи ръка на дръжката на меча си и за последен път погледна към Малис — търсеше одобрението й. Матроната кимна. С яростен рев той извади меча и замахна към лицето на Зак. Но не го докосна. Бързо като светкавица, зомбито се раздвижи. Два кеча изскочиха от ножниците, пресякоха пътя на Риен, спуснаха се надолу и се кръстосаха с идеална точност. Острието на обречения патрон излетя от ръкава му и преди да е изрекъл и дума един от мечовете на Закнафейн преряза гърлото му, а другият се заби дълбоко в сърцето му.

Още преди да се е строполил на пода, Ризен беше мъртъв, но зомбито нямаше намерение да приключи така лесно. Оръжията на Закнафейн продължаваха атаката си, впиваха се и посичаха елфа десетки пъти преди Малис, задоволена от гледката, да му заповяда да спре.

— Този ме отегчаваше — оправда се тя пред невярващите си деца. — Избрах си друг патрон сред простолюдието.

Но не смъртта на Ризен беше причина за смаяните погледи на всички в залата. Партньорите, които Малис избираше за свои съпрузи и патрони на дома, не ги интересуваха — и без това никой не се задържаше за дълго. Дъхът на всички присъстващи бе спрял при вида на невероятната бързина и умения на зомбито.

— Добър е, колкото беше и приживе — отбеляза Дайнин.

— Още по-добър! — отвърна Малис. — Същността на зомбито е същата, която Закнафейн притежаваше като войн — всяка негова мисъл и действие се подчиняват на бойните му умения. Нищо няма да го разсее от поставената му цел. Погледнете го, деца мои. Това е Зин-карла — безценният дар на Лот.

Матроната се обърна към Дайнин и се подсмихна дяволито.

— Отказвам да се приближа към това нещо — прошепна първият син. Опасяваше се, че страховитата му майка иска още една демонстрация.

Малис се засмя.

— Не се страхувай, синко. Нямам причина да те нараня.

Думите й не успокоиха много Дайнин. Матроната не се нуждаеше от причина, за да нарани някого — накълцаният на парченца труп го доказваше съвсем ясно.

— Ти ще отведеш зомбито — заяви Малис.

— Къде? — колебливо попита първият син.

— Там. В онзи район, където срещнахте Дризт — обясни му тя.

— И аз ще трябва да вървя редом с това нещо? — уплашено промълви Дайнин.

— Ще го отведеш до там и ще го оставиш. Закнафейн познава жертвата си. Приложихме му и няколко заклинания, който ще му помогнат в преследването.

Застанала отстрани, Бриса изглеждаше притеснена.

— Какво има? — попита Малис, забелязала неодобрителната й физиономия.

— Не се съмнявам в силата на зомбито, нито в магията, която сте му дала — започна неуверено Бриса.

Тя знаеше, че майка й не търпи възражения, особено когато става дума за толкова важни дела.

— Още ли се страхуваш от най-малкия си брат? — попита я Малис.

Бриса не знаеше как да отговори.

— Успокой страховете си, колкото и основателни да са според теб — продължи равно матроната. — Това важи за всички ви. Закнафейн е дар от нашата богиня. Нищо в земите на Подземния мрак не може да го спре! — Върховната жрица погледна към неживото чудовище. — Няма да ме предадеш, нали, мой Повелителю на меча?

Закнафейн стоеше безчувствен, без дори да мигне, с ръце отпуснати до тялото и кървавите мечове в ножниците му. Приличаше на бездиханна статуя. Безжизнена.

Но всеки, който смяташе, че Закнафейн е лишен от живот трябваше само да хвърли поглед в краката му към осакатената, кървава купчина, която някога беше патронът на дома До’Урден.