Р. Салваторе: Убежище

С термините на доброто и злото, човешката раса трябва да се съди най-предпазливо. Сражавал съм се с подли убийци, наблюдавал съм магьосници, толкова обладани от своята сила, че безмилостно са унищожавали всички други създания по пътя си и съм виждал градове, където група хора предизвиква злополучието на собствената си раса, живеейки в разкошни палати, докато други мъже и жени, и дори деца умират от глад в клоаките по калните улици. Но съм срещал и различни хора — Кати-Бри, Муши, Уолфгар, Агорвал от Термалайн, — чиято чест не може да се постави под съмнение и чийто принос към доброто в Царствата през краткия им живот не може да се сравнява с това на повечето джуджета и елфи, които да живеят половин хилядолетие и повече.

Хората наистина са странна раса и съдбата на света все повече и повече зависи от тях. Те притежават по-пълен спектър от характери от останалите раси, те са единствената „добра“ раса, която води войни срещу самата себе си, при това тревожно често.

Елфите от Повърхността все още имат надежда за края на всичко това. Онези, които са живели най-дълго и са видели раждането на много столетия, хранят вярата, че човешката раса ще узреела доброто, а злите й представители ще се самоунищожат, оставяйки света на онези, които останат.

В родния си град аз станах свидетел на ограниченията на злото, на самоунищожението и неспособността да постигнеш висшите си цели, дори целите, свързани с придобиване на повече власт. По тази причина аз също ще запазя надежда за хората и за Царствата. Също както Царствата са безкрайно различни, така и хората са най-гъвкави, най-способни да се противят на онова, което в себе си смятат за неправилно.

Самото ми оцеляване зависи от вярата ми, че този живот има своя висша цел: тези принципи са награда за мен. Следователно не мога да гледам напред с отчаяние, а с надежда за всичко, за което мечтая и с непоколебимост, че аз също мога да помогна за достигането му.

Това е моята история, разказана толкова пълно, колкото мога да си припомня и колкото реша да разкрия. Пътят ми беше дълъг и изпълнен с препятствия и трудности и знам само, че оставих толкова много зад себе си, че не съм сигурен дали ще мога да си го припомня честно.

Никога няма да гледам назад към онези дни и да се смея, цената за чувствата, които ще ме завладеят, е твърде висока. Често обаче си припомням Закнафейн и Белвар, и Муши, и всички други приятели, които съм оставил зад себе си.

Чудя се също за многобройните неприятели, с които съм се срещал, за многобройните животи, отнети от моите остриета. Дните ми бяха изпълнени с насилие в един свят на насилие и врагове — мои врагове и врагове на всичко, което съм смятал за скъпо. Прочух се заради несравнимия замах на ятаганите заради способностите си в битката и трябва да призная, че много пъти съм се чувствал горд заради тези трудно придобити умения.

Но всеки път, когато се отърсвам от вълнението и обмислям всичко по-пълно, аз съжалявам, че нещата не са били различни. Споменът за Масой Хюнет ми причинява болка — единственият елф, когото съм убил, макар че той започна нашата битка и сигурно щеше да ме убие, ако не бях доказал, че съм по-силен. Мога да оправдая действията си в този съдбовен ден, но никога няма да се почувствам спокоен заради тяхната необходимост. Трябва да има и по-добър начин от меча.

В един свят, толкова изпълнен с опасности, където орките и троловете изглежда дебнат зад всеки завой на пътя, онзи, който може да се бие, е по-почитан като герой и получава всеобщото одобрение. Но под маската на „героя“ има много повече от силата на оръжието или храбростта в битката. Муши беше истински герой, защото преодоля нещастието си, защото никога не трепна пред неизбежните случайности и най-вече, защото действаше според своите ясно определени принципи. Същото може да се каже и за Белвар Дисенгалп, безръкият гном, който помогна на изгнаника — елф. Както и за Трак, който предпочете да пожертва собствения си живот, отколкото да бъде опасност за приятелите си.

Ще нарека герой и Уолфгар от Долината на мразовития вятър, който остана верен на принципите си, въпреки страстта на битката. Уолфгар преодоля погрешните схващания от детството си, прекарано сред варварите, научи се да възприема света като място на надежда, а не като място за бъдещи завоевания. А Бруенор, джуджето, което научи Уолфгар на тази важна разлика, е крал, какъвто никога не е имало в целите Царства. Той въплъщава онези принципи, които неговите хора смятат за най-скъпи и всички те с радост биха дали живота си за него, пеейки песни в прослава до последния си дъх.