Р. Салваторе - Беззвездна нощ

„Наистина няма равна на себе си, мислено се възхити Джарлаксъл, просто няма равна на себе си.“ С един последен, замечтай поглед към брилянтите, инкрустирани в трона, и примирена усмивка, той последва двете жени навън.

Кати-Бри се уви със сивия си плащ, за да скрие маската и камата, които Риджис й бе дал. Когато наближи стаята на Бруенор, усети, че я обземат смесени чувства — хем й се искаше да го открие там, хем се надяваше да го няма.

Как би могла да тръгне, без да го види? Ала след смъртта на Уолфгар, баща й се бе превърнал в бледо подобие на предишното джудже — смазан от скръб, той бе заприличал на немощен старец, който търпеливо чака смъртта си. Не искаше да го вижда така, не искаше това да е последният спомен, който да отнесе от него в Подземния мрак.

Накани се да почука, ала вместо това лекичко открехна вратата и надникна вътре. Близо до горящата камина стоеше едно джудже, ала това не бе Бруенор. Тибълдорф Пуент подскачаше в кръг и очевидно се опитваше да хване някаква досадна муха. Както винаги, бесовойнът носеше странните си доспехи, беше надянал дори ошипените ръкавици и наколенници, както и останалите островърхи приспособления, стърчащи от всеки възможен ъгъл. Желязото скърцаше по-пронизително отвсякога, един от най-дразнещите звуци, които Кати-Бри бе чувала през живота си. Този път обаче, Пуент беше свалил поне сивия шлем, който с дългия си, остър шип бе висок почти колкото самия него. Кати-Бри, която досега май не го бе виждала гологлав, установи, че бесовойнът е почти плешив, с изключение на няколко мазни черни кичура, които се спускаха покрай лицето му и се сливаха с гъстата брада.

Младата жена побутна вратата още малко. Бруенор седеше край полузагасналата камина и разсеяно се опитваше да обърне един тлеещ пън. При вида на унилите усилия на баща си да разпали огъня, Кати-Бри усети как сърцето й се свива от болка. Още помнеше дните, когато необузданото джудже просто щеше да бръкне в огъня и да обърне упоритото дърво с голи ръце.

С един поглед към усърдно предъвкващия Пуент (Кати-Бри силно се надяваше, че неизвестното „лакомство“ не е някоя муха), тя влезе в стаята, като преди това не пропусна да се увери, че плащът й скрива маската и изумрудената кама.

— Хей, ти! — провикна се бесовойнът, хрупайки шумно и Кати-Бри, погнусена, не можа да не се запита какво толкова има за дъвчене в една съвсем малка муха. — Кога ще си пуснеш брада? — поздрави той както обикновено — още от първата им среща, Пуент не спираше да й повтаря, че една брада ще я направи неизмеримо по-привлекателна.

— Работя по въпроса — отвърна Кати-Бри, искрено благодарна за възможността за миг да се поотпусне. — Имаш думата ми, че откакто се познаваме, не съм я бръснала нито веднъж.

И тя приятелски го потупа по главата, за което съжали миг по-късно, когато пръстите й се покриха с дебел слой мазнина.

— Туй се казва добро момиче! — похвали я бесовойнът, после забеляза друга муха и се втурна да я гони.

— Къде си тръгнала? — грубо се намеси Бруенор, без дори да я изчака да го поздрави.

Кати-Бри тъжно въздъхна при вида на смръщеното му лице. Какво не би дала, за да го види да се усмихва както някога! Не пропусна да забележи раната на челото му — говореше се, че преди няколко дена Бруенор бе изпаднал в ярост и бе пробил яка дървена врата с глава, докато две от по-младите джуджета всячески се опитвали да го укротят. Раната, заедно с ужасяващия белег, който обезобразяваше лявата половина на лицето му, както и липсващото око, му придаваха наистина сломен вид!

— Къде си тръгнала? — гневно повтори Бруенор.

— Към Заселническа твърдина — излъга младата жена. — Племето на Уолфгар се кани да му издигне погребална могила.

Кати-Бри се изненада от лекотата, с която бе изрекла лъжата си. Вярно, че винаги бе успявала да омае коравото джудже, нерядко с помощта на полуистини и игри на думи, с които скриваше това-онова, ала никога досега не си бе позволявала да го излъже в очите.

Бързо прогони мимолетното угризение, като си напомни колко много неща зависят от успеха на начинанието й.

— Искам да отида, преди да са започнали — рече тя и смело срещна погледа му. — Ако ще я правят, нека бъде както трябва. Това е най-малкото, което Уолфгар заслужава.

Здравото око на Бруенор потъмня, той извърна глава и отново се зае да разбърква огъня. Само почти незабележимото му кимване показа, че е чул думите на дъщеря си. В Митрил Хол за никого не беше тайна, че кралят не обича да се говори за Уолфгар; дори бе ударил един свещенослужител, имал неблагоразумието да настоява, че да се постави Щитозъб на почетно място в Залата на Думатоин, противоречи на традицията, тъй като оръжието не е било собственост на войн от джуджешката раса.