Р. Салваторе - Беззвездна нощ

Не можеше да отрече, че сърцето й се сгрява от представата как Бруенор захвърля унинието и хуква да им се притече на помощ. Ала освен това разбираше, че това е само мечта, детинска и, като всяка напразна надежда — опасна.

Кати-Бри затвори сребърния медальон и здраво го стисна, после безшумно се измъкна от спалнята. Баща й все така стоеше пред огъня и лениво побутваше тлеещия дънер, а безрадостните му мисли се рееха на стотици мили оттук. Тя се прокрадна зад гърба му, излезе от стаята и се втурна към горните нива на комплекса — усещаше, че ако не тръгне веднага, може да се разколебае.

Веднъж озовала се навън, тя отново извади магическия медальон и почувства, че с вземането му бе скъсала всяка връзка с Бруенор и джуджетата. Този път наистина беше съвсем сама.

Така и трябва да бъде, реши тя, после нахлузи верижката около врата си и пое към планините, с надеждата да достигне Града на сребърната луна малко след Дризт.

Той безшумно се прокрадваше из тъмните улички на Мензоберанзан, а надарените му с инфрачервено зрение очи проблясваха в мрака. Единственото, което искаше, бе да се добере до скривалището на Джарлаксъл, елфът, който бе достатъчно умен, за да го оцени по достойнство.

— Ваела риввил! — разнесе се пронизителен крясък нейде наблизо.

Той незабавно спря и уморено се облегна на купчината камъни, която се издигаше до близкия необитаван сталагмит. Беше чувал тези думи и преди, всеки път изречени с явен присмех.

— Ваела риввил! — отново извика елфическият глас.

Миг по-късно от сенките се показа и притежателката му, стиснала в ръка здрав кожен бич, чиито три двуметрови пипала яростно се гърчеха, сякаш живееха свой собствен живот и сега жадуваха да се впият в кожата му. Е, поне не беше един от онези хищни, змиеглави камшици, които по-знатните жрици толкова обичаха.

Дори не помисли да се съпротивлява и когато жената се доближи и застана пред него, почтително сведе очи (точно както Джарлаксъл го бе научил). Подозираше, че тя също бе възнамерявала да остане незабелязана — защо иначе й бе на една жрица (която явно бе достатъчно високопоставена, за да носи магически камшик) да се промъква потайно из места като тези, толкова далече от улиците, където живееха благородниците?

Напевният й глас бързо редеше елфически думи, но той все още не знаеше езика достатъчно добре и разбираше само откъслечни изрази. Долови думата кварт, която означаваше „заповед“, както и повелителното харл’ил ик, или „коленичи“. Всъщност не бе и очаквал друго — откакто бе в Мензоберанзан, непрестанно го караха да пада на колене.

Така и стори, покорно и колкото се може по-бързо, макар че коравият камък нарани краката му.

Жената бавно започна да обикаля около него, давайки му възможност добре да огледа изкусителните й форми. Дори дръпна главата му назад, принуждавайки го да спре очи върху несъмнено красивото й лице.

— Джерлис — гальовно измърка тя.

Приведе се над него, сякаш се канеше да го целуне, ала вместо това яростно го зашлеви. Той инстинктивно посегна към оръжията си, но бързо се овладя, когато си припомни в какво положение се намира.

Джерлис продължаваше да обикаля около него, мълвейки нещо.

— Иблит! — не спираше да повтаря тя. — Измет!

— Аббан! — отвърна той, както му беше казал Джарлаксъл. — Съюзник!

— Аббан дел дартиир! — изкрещя тя, а ръката й се стовари върху тила му и замалко не го просна по очи на земята.

Той не бе сигурен какво точно означават думите й, ала подозираше, че така Мрачните наричат своите родственици (и най-омразни врагове) от Повърхността. Този път беше загазил сериозно!

— Аббан дел дартиир! — още по-силно извика тя, а трите жила на камшика се впиха в дясното му рамо.

Жестокият удар го събори, ръката му се вкопчи в грозната рана, опитвайки се да потисне вцепеняващата болка.

Джерлис отново стовари бича си, този път върху гърба му, ала рязкото движение на мъжа донякъде го предпази.

Мислите му бясно препускаха. Знаеше, че трябва да действа светкавично. Нападателката му продължаваше да го предизвиква, камшикът й плющеше и се врязваше в разкървавения му гръб. Сигурен бе, че я е изненадал докато отива на тайна мисия (досущ като неговата) и не му беше никак трудно да се досети какво го очаква. Джерлис нямаше да го остави да си тръгне жив.

Един от ремъците на бича се обви около врата му и го зашемети. Дясната му ръка, обезсилена от скверната магия на трите жила, все още бе съвсем безчувствена.