Р. Салваторе - Беззвездна нощ

Когато ставаше дума за магия, всичко бе възможно. Джарлаксъл се усмихна, без да сваля изпитателен поглед от боеца пред себе си. Наемникът обожаваше екзотичната магия, а нямаше място в Мензоберанзан с повече вълшебни предмети, отколкото домът на рода Баенре.

Като помещението, в което се намираше сега — съвсем обикновена на пръв поглед цилиндрична стаичка с дупка в тавана вляво от него и още една на пода вдясно.

Наемникът кимна на Дантраг, изчака го да махне с ръка и застана под отвора в тавана. Тялото му изтръпна, когато магията го пое и бавно го издигна във въздуха, нагоре към второто, а после и към третото ниво на могилата. Стаичката, в която се озова, бе досущ като предишните две и Джарлаксъл тъкмо се канеше да задейства механизма, който отваря вратата, когато Дантраг се присъедини към него и му даде знак да продължи нагоре, към четвъртото ниво и покоите на матроната.

Защо там, зачуди се наемникът, докато отиваше към отвора в тавана. Личната тронна зала на матроната — майка? Обикновено гостите бяха отвеждани в третото ниво на могилата.

— Матрона Баенре има друг посетител — безмълвно обясни Дантраг, когато главата на Джарлаксъл се показа от дупката.

Наемникът кимна и направи крачка встрани. Вместо да отиде към вратата обаче, Дантраг извади шепа сребрист прах от кесията си, после му смигна и хвърли прашинките към стената зад гърба си. Вълшебното вещество засия и бързо се превърна в плетеница от паяжинни нишки, които се разделиха в средата и образуваха голям отвор.

— След теб — учтиво рече Дантраг на езика на жестовете.

Джарлаксъл изпитателно се взря в него, опитвайки се да отгатне дали не бе попаднал в капан. Откъде можеше да бъде сигурен, че порталът, който очевидно отвеждаше към друго измерение, няма да го запрати в някоя пъклена равнина?

Малцина успяваха да устоят на проницателния поглед на наемника, ала Дантраг бе достоен съперник — лицето му остана напълно спокойно, красивите, изсечени черти с нищо не издадоха какво е намислил. Джарлаксъл се колеба само миг, после смело прекрачи прага — Дантраг бе прекалено горд, за да си послужи с толкова очевидна измама. Ако Повелителят на меча наистина искаше да го отстрани от пътя си, щеше да го стори с оръжие, а не с магьоснически уловки.

Двамата се озоваха в малка стаичка извън измеренията, откъдето виждаха какво става в приемната зала.

Там, върху голям сапфирен престол, седеше престарялата матрона, а лицето й бе прорязано от безброй паяжинено-тънки бръчки. Само че Джарлаксъл почти не я погледна — пламнали с жаден блясък, очите му не се откъсваха от великолепния трон. Наблюдателният Дантраг, който прекрасно разбираше какво бе развълнувало наемника така, тихичко се засмя. Върху облегалките, там, където матрона Баенре държеше ръцете си, бяха инкрустирани два огромни диаманта, големи колкото птичи яйца.

Самият трон бе изработен от най-чист сапфир, сияйната му повърхност привличаше погледа и мамеше в мрачните си глъбини. Безброй разкривени силуети се гърчеха в черните му недра; мълвата говореше, че изтерзаните души на всички, които заради непокорството си бяха превърнати в елфопаяци, отиват в катраненочерно измерение, заключено в пределите на легендарния трон на матрона Баенре.

Тази мисъл бързо върна Джарлаксъл към действителността и сложи край на копнежа му по прекрасните брилянти — може и да си представяше, че ги притежава, но никога не би извършил глупостта наистина да се опита да ги открадне! Най-сетне откъсна очи от трона и вдигна поглед към Баенре и двамата незабележими писари, които се бяха свили зад гърба й и трескаво записваха всяка изречена дума. От лявата страна на матроната стоеше Бладен’Кърст, най-голямата от дъщерите, които живееха в къщата (единствено Триел и Громф бяха по-възрастни от нея). Бладен’Кърст бе невъобразимо жестока и Джарлаксъл, комуто тя бе по-неприятна и от Триел, на няколко пъти едва не се бе видял принуден да я убие, за да се защити. Това със сигурност щеше да му навлече сериозни неприятности, макар тайничко да подозираше, че матрона Баенре би се радвала да се отърве от злата си дъщеря. Дори могъщата матрона — майка не успяваше да обуздава докрай свирепата Бладен’Кърст.

От другата страна на трона стоеше още едно от най-омразните същества на Джарлаксъл — илитидът Метил Ел-Виденвелп, съветникът на матрона Баенре. Както винаги, подобното на октопод създание носеше обикновена наситеночервена роба, чиито дълги ръкави скриваха мършавите му трипръсти длани. Де да можеше да скрие и лицето си, помисли си Джарлаксъл. С четирите гърчещи се пипала, които имаше вместо уста, и млечнобелите очи без зеници, кръглата морава глава на чудовището бе едно от най-отвратителните неща, които наемникът бе виждал през живота си. Обикновено, когато можеше да спечели от някого, Джарлаксъл не обръщаше внимание на външния му вид, ала въпреки всичко предпочиташе да си няма много вземане-даване с отблъскващите, загадъчни и смъртоносни илитиди.