Р. Салваторе - Беззвездна нощ

— Сбогом, приятелю! — прошепна тя. — Сбогом!

Миг по-късно бе навън, а Риджис остана да се взира в хлопналата врата, стиснал брадичка в пухкавите си ръце. Колко много неща се бяха променили само за един ден! Първо Дризт, а сега и Кати-Бри. Уолфгар вече го нямаше, така че от петимата приятели в Митрил Хол бяха останали само той и Бруенор.

Бруенор! Риджис легна на една страна, зарови лице в дланите си и шумно изстена. Самата мисъл за могъщото джудже го караше да изтръпва от ужас. Ако Бруенор някога разбереше, че полуръстът е помогнал на Кати-Бри в безумното й начинание, щеше да го одере жив.

Риджис нямаше никаква представа как изобщо ще съобщи на Бруенор за случилото се. Внезапно усети, че съжалява за решението си, почувства се като глупак, задето бе позволил на сърцето си да вземе връх над разума. Разбираше какво изпитва Кати-Бри и знаеше, че има пълното право сама да избира какво да стори (в крайна сметка вече не беше малко дете, освен това бе наистина добра с оръжията)… само че Бруенор нямаше да го разбере.

Нито пък Дризт, помисли си Риджис и отново простена нещастно. Беше нарушил обещанието си, беше издал тайната на приятеля си още на първия ден! И сега, заради неговата грешка, Кати-Бри сама се хвърляше в лапите на най-страшната опасност, срещу която се бе изправяла някога.

— Дризт ще ме убие, когато се върне! — проплака полуръстът.

Изведнъж Кати-Бри надникна през открехнатата врата, а усмивката й бе по-широка, отколкото Риджис я бе виждал през последните няколко седмици. Ето че отново се бе превърнала във веселото момиче, което някога бе пленило сърцата им, жизнерадостната жена, която сякаш си бе отишла завинаги, когато таванът погреба Уолфгар пред очите й. От сълзите нямаше и следа, в погледа й проблясваше нетърпеливо очакване.

— Моли се наистина да се върне! — засмя се тя, после му изпрати въздушна целувка и отново изчезна.

— Почакай! — вяло извика Риджис след нея и тайничко се зарадва, когато младата жена не му обърна никакво внимание.

Все още смяташе, че постъпва неразумно, дори глупаво и все така се боеше от мига, в който щеше да му се наложи да отговоря за решението си пред Бруенор и Дризт, ала грейналото лице на Кати-Бри бе сложило край на съмненията му.

Наемникът безшумно си проправяше път към сребристите паяжинни нишки, които пазеха просторния двор на Баенре по-сигурно и от най-здравия зид. Макар да бе идвал тук безброй пъти, Джарлаксъл отново усети, че го изпълва възхищение. Домът на първото семейство се състоеше от двадесет грамадни свещени сталагмита и тридесет богато украсени сталактита и за мащабите на Подземния мрак, където всеки метър бе ценен, беше наистина огромен — разположен върху площ от почти цяла миля и наполовина толкова широка.

Всичко тук бе великолепно. И най-малкият детайл бе изпипан до съвършенство; десетки роби се трудеха непрекъснато и извайваха все по-красиви творения в малкото недовършени кътчета. Магическите орнаменти (дело на Громф, най-големият син в семейството и архимагьосник на града) бяха не по-малко зрелищни, вълшебните пурпурносини огньове бяха поставени така, че да вдъхват възможно най-силно възхищение и страхопочитание.

Шестметровата ограда, която изглеждаше някак крехка, почти незабележима на фона на величествените сталагмити, бе една от най-големите забележителности на Мензоберанзан. Мнозина твърдяха, че е дар от самата Лолт, макар никой в града (освен може би прастарата матрона Баенре) да не бе живял толкова дълго, че да е присъствал на издигането й. Яките като желязо нишки бяха дебели колкото ръката на мрачен елф, а магията им улавяше всичко, докоснало се до тях и го задържаше по-здраво и от най-дебелото въже. Дори най-острият елфически меч (а в цял Торил нямаше по-страшни оръжия от тези на Мрачните) не бе в състояние да ги разкъса — веднъж попаднал в плен, никой, пък бил той и великан, или дори дракон, не можеше да се измъкне от лепкавата им прегръдка.

Обикновено посетителите на дома Баенре се насочваха към някоя от многобройните порти, симетрично разположени по протежение на паяжинната ограда. Там винаги имаше стражи, които трябваше само да изрекат паролата за деня, за да накарат магическите нишки да се разтворят и да пропуснат госта.

Само че Джарлаксъл не бе обикновен посетител и матрона Баенре му бе наредила да идва и да си отива, без да бъде забелязан. Затова сега наемникът стоеше скрит в сенките и чакаше патрулът, който се приближаваше към него, да отмине. Стражите не бяха особено бдителни, пък и защо ли им беше, след като цялата армия на Баенре бе зад гърба им. Войската на първия дом наброяваше поне две хиляди и петстотин опитни и превъзходно въоръжени бойци, в семейството имаше цели шестнадесет върховни жрици. Нямаше друг род в града, който да е в състояние да събере подобно войнство (всъщност, дори силите на пет рода, събрани заедно, не бяха достатъчни, за да надвият могъщите Баенре).