Р. Салваторе - Обсадата на мрака

— Ще я отпратя у дома — твърдо отсече елфът. — Вярно е, в живота ми ще остане огромна празнина, ако никога повече не я видя, ала дори това е по-добро от мъчителното съществувание, което Гуенивар е принудена да води сега.

И така, стиснал черната статуетка в ръка и следван от Фредегар, Дризт се отправи към своята стая. Както обикновено, пантерата лежеше пред огнището, мъчейки се да сгрее изнемощялото си тяло на топлината от пламъците. Без да се поколебае и за миг, господарят й отиде при нея и постави магическия предмет на пода. Изнуреното животно едва-едва повдигна глава.

— Лейди Алустриел и мъдрият й съветник ни се притекоха на помощ, Гуенивар, — нежно започна той, но после, при мисълта, че това може да е последният път, когато вижда скъпата си приятелка, гласът му изневери.

Умното животно усети тревогата му и като събра всичката си останала сила, успя да седне и да погледне коленичилия Дризт в очите.

— Време е да се върнеш у дома, приятелко — прошепна той.

Гуенивар се поколеба, чудейки се каква ли бе причината за очевидното му притеснение. Тя също почувства (по-скоро заради неговите думи и тъгата в очите му, отколкото заради статуетката, която й изглеждаше досущ както преди), че този път раздялата може да е завинаги.

Ала вече не бе в състояние да промени нищо — прекалено изтощена бе, за да се опитва да устои на магията, която я зовеше обратно в Звездната равнина. Бавно и несигурно, тя се изправи и олюлявайки се, започна да обикаля около фигурката.

Миг по-късно Дризт, едновременно развълнуван и уплашен, видя как тялото й започва да избледнява и постепенно отстъпва място на сива мъгла.

Щом и последното валмо се разсея, той вдигна вълшебния предмет и се поуспокои, когато усети, че той е все така хладен и че каквото и да бе станало предишния път, очевидно не се случваше отново. Внезапно осъзна колко неразумно е постъпил и лавандуловите му очи се разшириха от ужас.

— Какво има? — учуди се Фрет.

— Мечът на Кати-Бри не е у мен! — прошепна той. — Ако нещо в междупространствения тунел се обърка…

— С магията отново всичко е наред — успокои го Фрет. — Както в статуетката, така и в целия свят. С магията всичко е наред.

Дризт притисна фигурката до гърдите си. Нямаше никаква представа къде може да е Кати-Бри и единственото, което му оставаше да направи, бе да чака и да се надява.

Бруенор седеше на трона си, ала за разлика от Риджис, който бе застанал до него, не изглеждаше особено въодушевен. Полуръстът вече се бе срещнал с гостите, които всеки момент щяха да бъдат тържествено въведени при краля — със своето вродено любопитство, той винаги се радваше да види ексцентричните харпъловци от Дългата седловина. Четирима от тях сега се намираха в Митрил Хол, четирима магьосници, които можеха да играят много важна роля в защитата на джуджешката твърдина… разбира се, ако преди това неволно не я сринеха до основи.

Това бяха рисковете, които грозяха всеки, захванал се да върши нещо заедно с харпъловци.

Четиримата гости се втурнаха в залата, като замалко не стъпкаха горкото джудже, което вървеше пред тях, за да обяви появата им. Разбира се, Харкъл, чиито очи се бяха озовали в Митрил Хол преди него, също беше тук, с превръзка на очите и воден от пълничкия Регуелд, който пък беше пристигнал, яхнал причудлив жребец с глава на кон и задница на жаба. Съвсем подходящо, магьосникът го бе нарекъл Скокльо.

Нито Риджис, нито Бруенор познаваха третия магьосник, а и той не сметна за необходимо да се представи, само изръмжа и им кимна.

— Аз съм Белла дон Дел Рой Харпъл — тържествено обяви четвъртият посетител — нисичка, но доста красива млада жена, чиито очи като че ли никога не гледаха в една и съща посока.

И двете бяха зелени, ала докато едното гореше с ярък вътрешен плам, другото бе мътно и някак сивкаво. Това обаче, вместо да я загрозява, само й придаваше още по-екзотичен вид.

Едно от имената й бе познато на Бруенор и той се досети, че Белла трябва да бе водачката на малката групичка.

— Дъщеря на Дел Рой, главния магьосник в Бръшляновото имение? — попита той, при което дребничката жена се поклони толкова ниско, че дългата й руса коса докосна пода.

— Приеми почитанията на всички в Дългата седловина, о, кралю Бруенор! — подобаващо заяви тя. — Твоят зов за помощ не остана нечут!

„За съжаление“, каза си джуджето, но предпочете да запази тази мисъл за себе си.

— Заедно с мен дойдоха и…

— Харкъл и Регуелд! — намеси се Риджис, който познаваше двамата магьосници от предишното си посещение в имението. — Добра среща! Радвам се да чуя, че опитите ви да кръстосате жаба и кон най-сетне са се увенчали с успех.