Р. Салваторе - Обсадата на мрака

— Смутното време наближава своя край — сопна се Лолт в грозното му лице, — и силите ми бързо се възвръщат. Мери си приказките, демоне, ако не искащ да се озовеш в някое още по-отвратително място от онова, в което си заточен сега!

С тези думи тя рязко се обърна и се отдалечи с развети алено — черни одежди. Когато валмата на гъстата мъгла я скриха от погледа на Ерту, по устните на богинята плъзна доволна усмивка. Какъв подходящ край на срещата! Когато си имаше вземане-даване с танари като Ерту, винаги ставаше така — рано или късно идваше момент, в който дипломатичността ставаше безсилна и тогава можеха да й помогнат единствено откритите заплахи.

Демонът се отпусна в издълбаната гъба, осъзнавайки, че Лолт наистина държи цялата ситуация под контрол. Единствено благодарение на нея слугите му се бяха озовали в Материалната равнина, у нея беше и дарът, който можеше да сложи край на изгнаничеството му. Освен това, той нито за миг не се съмняваше в твърдението й, че нещата в Пантеона най-сетне започват да си идват на мястото. И след като Смутното време бе само преходен период, а силите на богинята — на път да се завърнат, дори един толкова могъщ балор щеше да бъде съвсем безсилен срещу нея.

С примирена въздишка, той отново насочи вниманието си към образите, които магическото приспособление показваше. Точно в този миг петима коболди, извлечени насила от Хищния процеп, страхливо се притискаха един в друг, докато страховитите чудовища обикаляха около тях, дразнеха ги и ги измъчваха. Ерту имаше чувството, че усеща ужаса на жертвите, по тялото му плъзна приятна възбуда, сякаш самият той извършваше жестокото убийство.

Настроението му бързо започна да се подобрява.

Белвар Дисенгалп, заедно с още двайсетина свиърфнебълски войни, седеше на една каменна тераса, под която се простираше голяма галерия. Подът й бе осеян с масивни скални късове, от тавана висяха внушителни сталактити. Всички войни на малкия отряд държаха в ръцете си въжета (това на Белвар минаваше през една гайка на колана му и бе прикрепено със здрава каишка, изработена от изсушена гъбена кожа към кирката, която заместваше ръката му), с чиято помощ гномовете можеха да се спуснат на земята само за миг. Тези предпазни мерки бяха необходими заради жреците, които в този миг чертаеха сложни руни по пода и обсъждаха предишните провали, както и най-ефективния начин да обединят силите си — не само за предстоящото призоваване, но и в случай, че нещата се развиеха зле като последните два пъти и всичко се объркаше.

Тревожеха се, въпреки че бяха усетили завръщането на магическите си умения и бяха чули призива на Сегоян, своя бог и покровител. Ала за тях имаше един-единствен начин да се убедят извън всякакво съмнение, че краят на това странно време наистина е дошъл. Само призоваването на един земен дух можеше да ги накара да повярват, че всичко отново е наред. За свиърфнеблите, привикнали към пръстта и скалите, които ги заобикаляха, като да бяха част от тях, земята бе повече от дом, тя бе страст и начин на живот. Само ако успееха да призоват един земен дух и да се убедят в приятелството му, щяха да знаят със сигурност, че с техния бог всичко е наред. Нищо друго нямаше да е достатъчно.

Вече бяха опитвали неведнъж. Първия път не се бе случило нищо, заклинанията им бяха останали нечути, не бе помръднало дори най-малкото камъче. Втория, третия и четвъртия път бяха съумели да издигнат високи скални колони, в които обаче нямаше и искрица живот. Три от сталагмитените могили в галерията бяха останали именно от тези неуспешни призовавания.

На петия път най-сетне се бе появил един земен дух и жреците бяха въз ликували… поне докато чудовището не ги бе нападнало и в сляпата си ярост не бе убило дванадесетина от тях, преди Белвар й другарите му да успеят да го спрат. Това несъмнено бе най-ужасното нещастие, което можеше да се стовари върху свиърфнеблите, защото в техните очи то означаваше не само, че Сегоян ги е изоставил, но и че им е сърдит. Бяха опитали отново… и отново земният дух бе дошъл, само за да се нахвърли отгоре им.

Тогава обаче (както и сега), бойците на Белвар бяха подготвени и каменното чудовище бе отблъснато, без да нарани никого.

След тази втора катастрофа надзирателят бе помолил жреците да поизчакат, преди да се захванат с ново призоваване, ала те бяха отказали, тласкани от отчаяното желание да разберат волята на Сегоян и да изпросят благоволението му. Белвар, който се радваше на значително влияние в Блингденстоун, се бе видял принуден да поговори с крал Шниктик.