Р. Салваторе - Обсадата на мрака

От последния провал бяха изминали пет дни, през които не само свещениците, но и всички жители на града, непрестанно се бяха молили на Сегоян да се смили над тях и повече да не ги изоставя.

Освен това, макар никой в Блингденстоун да не го знаеше, през тези няколко дни Смутното време най-сетне бе отминало и редът в Пантеона бе възстановен.

Белвар не откъсваше поглед от жреците, които тъкмо бяха подхванали ритуален танц около очертания с руни кръг на пода. Всеки от тях държеше в ръка малък зелен камък, предварително омагьосан за случая. Един по един те започнаха да ги оставят по периферията на кръга и да ги натрошават на парчета с тежки чукове. Когато всички свършиха, върховният жрец пристъпи във вътрешността на окръжността, постави своя камък в средата й и го разби с митрилния си чук, изричайки думата, която завършваше заклинанието.

За миг се възцари абсолютна тишина, после подът потрепери. Първожрецът изскочи от кръга и се присъедини към другарите си, които се бяха скупчили наблизо.

Земята продължи да се тресе все по-силно и по-силно, дълбока пукнатина обточи заклинателния кръг, отделяйки го от останалата част на помещението. Във вътрешността му подът започна да се пропуква, големи каменни късове се затъркаляха във всички посоки, почвата омекна, сякаш бе валял дъжд.

Появиха се големи мехури и шумно започнаха да се пукат, в пещерата изведнъж стана горещо.

Една гигантска глава се показа от пръстта.

Белвар и другарите му простенаха отчаяно — никога досега не бяха виждали толкова огромен дух! Изведнъж всички усетиха, че кроят планове откъде най-бързо и безопасно да избягат, а не как най-лесно да го победят.

Постепенно раменете на чудовището също се показаха от земята, появиха се и ръцете… всяка от които можеше да размаже групичката жреци само с един удар. По лицата на гномовете се изписа притеснено любопитство. Съществото не приличаше на никой от духовете, които бяха призовавали досега. Макар камъкът, от който бе направено тялото му, да бе напълно гладък, то изглеждаше някак си незавършено и в същото време излъчваше страховита сила и усещане за цялост, каквото свиърфнеблите не бяха срещали преди.

— Вижте славата на Сегоян! — възторжено се провикна един от бойците на Белвар.

— Или края на нашия народ — тихичко прошепна надзирателят така, че никой да не го чуе.

Силно впечатлени от внушителните размери на главата и раменете на земния дух, всички очакваха той да се извиси на повече от шест метра, ала когато подът най-сетне се успокои, оказа се, че съществото надали има и три метра — по-ниско дори от събратята си, призовани от един-единствен жрец. Въпреки това никой в стаята не се съмняваше, че пред очите им се случва нещо невиждано и че това същество е по-могъщо от всички други, отвръщали някога на повика им. Жреците, както и Белвар, който бе живял дълго и винаги бе слушал много внимателно преданията, на които се основаваше самоличността и силата на неговия народ, започнаха да се досещат какво става.

— Ентемох! — ахна надзирателят и името, което принадлежеше на принца на земните духове, започна да се предава от уста на уста.

Както можеше да се очаква, спомена се и друго име — това на Огърмох, злия брат — близнак на Ентемох. Никой не се и опита да скрие страха си, защото всички знаеха — ако това наистина бе Огърмох, с тях бе свършено.

Разтреперани, свещениците почтително паднаха на колене, молейки се от все сърце земният дух пред тях да е Ентемох — техен приятел и верен покровител.

Белвар бе първият, който се спусна от тераската и се изправи пред страховитото същество.

То се взря в него, но не помръдна и с нищо не показа какви са намеренията му.

— Ентемох! — провикна се надзирателят.

Подтиквани от храбрия му пример, жреците вдигнаха глави, а неколцина дори се престрашиха да застанат до него.

— Ентемох! — повтори Белвар. — Ти отвърна на призива ни. Трябва ли да смятаме това за знак, че със Сегоян всичко е наред и че отново се радваме на благоразположението му?

Земният дух протегна огромната си длан към надзирателя, който се обърна към стоящия до него първосвещеник.

— Да вярваме в Сегоян е наше задължение — кимна той и двамата с Белвар стъпиха върху разтворената длан.

Когато се изравниха с лицето на великана, те се взряха в очите му и, съзрели там единствено състрадание и приятелство, въздъхнаха облекчено.

Вече нямаше никакво съмнение, че пред тях стои самият Ентемох и че Сегоян не ги е изоставил.