Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Ала нарежданията на Лолт бяха съвсем недвусмислени, а отплатата, която тя предлагаше в замяна — прекалено примамлива. Изненадващо, въпреки че магиите навсякъде бяха изгубили почти цялата си сила, междупространственият портал зейна широко.

Ерту вече бе изпратил свой пратеник — гигантски глабрезу — през друга, по-малка врата, ала тя бе създадена лично от Кралицата на паяците и не само че бе по-тясна, но и бе останала отворена едва няколко мига. Демонът не вярваше, че този подвиг може да бъде повторен, не и в тези времена.

Мисълта за хаоса, постигащ всички магии и заклинания напоследък, му даде неочаквана идея. Кой знае, може би и старите правила за изгнаничество от Материалната равнина вече не действаха. Дали пък нямаше да успее да прекрачи прага между измеренията? Тогава, освободен от задължението да слугува на Лолт, той щеше да открие омразния Дризт До’Урден и след като го накаже за причинените страдания, да се завърне в мразовития Север, земята, където вечните снегове бяха затрупали Креншинибон, могъщата отломка от прастари времена.

Ерту прекрачи през отворения портал.

И незабавно бе захвърлен назад, обратно в Бездната, където бе обречен да прекара стоте години на изгнаничеството си.

Няколко демони, надушили междупространствената порта, го заобиколиха и тъкмо се канеха да преминат, когато Ерту ги спря, освирепял от ярост задето не бе успял да се пребори с оковите на заточението си.

Много добре тогава, каза си той. Нека К’иорл запрати любимката на Лолт в прегръдката на пламъците. Жертвоприношението щеше да поддържа портала отворен, дори можеше да го накара да зейне още по-широко.

Грамадният танари мразеше да бъде прокуждан откъдето и да било, така, както мразеше да бъде нечий слуга. Нека и Лолт разбере какво е болка, нека пламъците завинаги погълнат Ивонел Баенре. Едва тогава Ерту щеше да изпълни нарежданията на Кралицата на паяците.

Единственото, което спаси старата матрона от подобна черна съдба, бе неочакваната намеса на илитида Метил. След посещението при Джарлаксъл, изпратеният от Ерту глабрезу бе отнесъл и на него съобщението за предстоящото повторно въздигане на Баенре, и Метил, изпълняващ ролята на посланик на своя народ в Мензоберанзан, бързо бе взел решение — щеше да остане на страната на победителя.

Мощна вълна мисловна енергия прекъсна телепатичното нападение на К’иорл и матрона Баенре безсилно се свлече до масата.

Очите на К’иорл се разшириха от изненада и тя недоумяващо се заозърта наоколо, докато илитидът, който до този миг бе стоял в сянката на господарката си, пристъпи напред.

— Изчакай изхода от двубоя! — изкрещяха мислите й, така че само той да може да я чуе. — Изчакай да видиш кой ще спечели и тогава реши на чия страна ще застанеш!

Отговорът на Метил, че вече знае кой ще е победителят, съвсем не я разтревожи толкова, колкото видът на огромното прилепово крило, което внезапно се показа от огнената колона. Танари… истински танари!

Миг по-късно демонът — още един ужасяващ глабрезу, досущ като онзи, който бе нахлул в пещерата на Джарлаксъл — скочи в стаята и се изпречи между матрона Баенре и противничката й. К’иорл изпрати вълна от мисловна енергия срещу него, ала и сама знаеше, че не може да се мери с подобно създание.

На всичко отгоре пламъците над осмокракия мангал продължаваха да се полюшват напред-назад и в тях вече бе започнал да се откроява силуетът на още едно чудовище. Матрона Облодра най-сетне разбра какво става — самата Лолт се бе надигнала против нея! Цялата Бездна се притичваше на помощ на старата Баенре!

Оставаше й да стори едно-единствено нещо и тя го направи без колебание — превърна се в безплътна сянка и с все сили хукна към сигурността на дома си.

Междувременно от отворения междупространствен портал продължаваха да излизат нови и нови демони. Цял час прииждаха слугите на Ерту, които сега изпълняваха волята на Лолт; идваха, призовани от отчаяните матрони — повелителки, и с блеснали от зла възбуда очи, се стичаха към северозападната стена на Мензоберанзан, там, където се намираше домът на Облодра.

Лицата на осмината съзаклятници грейнаха от широки усмивки, радостни възклицания огласиха малката стаичка. Богинята бе изпълнила обещанието си и бъдещето на нейните поклонници отново изглеждаше привлекателно мрачно.

Една от усмивките обаче, бе неискрена, ликуването на един от заговорниците — престорено. Не че Громф искаше Облодра да победят, разбира се, че не. Ала как можеше да се радва, след като много скоро животът в града отново щеше да потече по старото си русло и той, въпреки могъществото и безграничната си отдаденост на магията, пак щеше да се превърне в един най-обикновен мъж.