Р. Салваторе - Потайно острие

— Значи щях да заслужавам смърт, ако не се бях представил на висотата на твоите очаквания, така ли? И кой е Джарлаксъл, та да решава подобни неща?

На наемника отново му се искаше да се разсмее, но от уважение към Дризт се въздържа.

— А може би позволих на моя помощник да те спаси, за да направя услуга на покойния ти баща.

При тези думи — последното, което бе очаквал да чуе от Джарлаксъл — Дризт занемя от изненада.

— Разбира се, че познавах Закнафейн — увери го наемникът. — Бяхме приятели… ако, естествено, изобщо може да се каже, че имам приятели. Двамата доста си приличахме.

По лицето на Дризт се изписа неприкрито съмнение.

— И двамата оцеляхме — обясни Джарлаксъл. — И двамата открихме начин да преуспеем в една враждебна земя, която презирахме, но така и не събрахме достатъчно смелост, за да напуснем.

— Но ти си се махнал оттам — отбеляза Дризт.

— Дали? Не, като съградих империята си в Мензоберанзан, аз завинаги свързах бъдещето си с него. Там ще си умра, сигурен съм, и то най-вероятно от ръцете на някой от войниците си… може би дори на самия Ентрери.

Ала Дризт някак си бе убеден, че Джарлаксъл ще умре от старост след много столетия.

— Наистина го уважавах — напълно сериозно заяви наемникът. — Баща ти, имам предвид. И смятам, че чувствата ни бяха взаимни.

Дризт се замисли над думите му и установи, че му вярва. Въпреки жестокостта, на която бе способен, Джарлаксъл притежаваше свой собствен морален закон, почтеност, която не можеше да бъде отречена. Беше го доказал като не се възползва от Кати-Бри, докато тя бе в негов плен, макар и сам да си бе признал, че би му се искало да го стори. Доказал го бе, като остави Дризт, Ентрери и Кати-Бри да си тръгнат от Подземния мрак след бягството им от дома на Баенре, въпреки че сигурно би могъл да ги залови и убие, което несъмнено щеше да му донесе благоволението на управляващия дом.

А сега, като не позволи на Дризт да загине по толкова нелеп начин, го беше доказал отново.

— Повече няма да те притеснява — думите на наемника извадиха Дризт от мислите му.

— Така се надявах и преди.

— Този път е различно — увери го Джарлаксъл. — Артемис Ентрери получи своя отговор и макар да не бе онзи, на който той се надяваше, ще трябва да се задоволи с него.

Дризт помисли за миг, после кимна, надявайки се, че наемникът, който толкова добре разбира всички, и този път ще се окаже прав.

— Приятелите ти са в селото — съобщи Джарлаксъл. — Но никак не ми беше лесно да ги убедя да отидат там и да те изчакат. В един момент наистина се уплаших, че ще опитам брадвата на Бруенор Бойния чук върху собствения си гръб, а след случилото се с матрона Баенре, предпочитах да го избегна на всяка цена.

— Но въпреки това си ги убедил, без да ги нараниш — уверено рече Дризт.

— Дадох ти думата си, а аз държа на нея… понякога.

Сега бе ред на Дризт да се засмее, против волята си:

— Тогава може би съм ти задължен.

— Бъдещи услуги?

— Никога.

— Тогава ми дай пантерата — подразни го Джарлаксъл. — Как ми се иска да имам спътница като Гуенивар до себе си!

Дризт отлично разбираше, че наемникът само се шегува и ще удържи на обещанието да не си присвои Гуенивар.

— Не ти ли стига, че ще тръгна след теб, за да си върна Креншинибон? — отвърна пазителят в същия дух. — Ако вземеш и котката, ще трябва не само да си я прибера обратно, но и да те убия.

При тези думи Рай’ги, който тъкмо слизаше по стълбите, повдигна вежди, но двамата просто се закачаха — Дризт нямаше да дойде за Креншинибон, а Джарлаксъл нямаше да вземе пантерата.

Всичко между тях бе уредено.

Малко по-късно Дризт вече вървеше към селото, където приятелите му го очакваха, невредими, точно както наемникът бе обещал.

След много сълзи и здрави прегръдки, те си тръгнаха, но вместо да отидат направо при Бъмпо и останалите, първо се изкачиха до върха на хълма.

Кристалната кула я нямаше. Джарлаксъл и другите елфи си бяха отишли. Ентрери си беше отишъл.

— Толкоз по-добре, ако отнесат гнусния отломък в стария ти дом, елфе, та той да се срути отгоре им! — заяви Бруенор. — Толкоз по-добре!

— И вече няма защо да ходим при Кадърли — обади се Кати-Бри. — Накъде тогава?

— Уолфгар? — напомни им Риджис.

Дризт не отговори веднага, замислен над думите на Джарлаксъл за варварина… думи, на които той вярваше. Не, още не бе дошло време да поемаш по този път.

— Целият свят е пред нас — рече той. — Всяка посока е толкова добра, колкото и останалите.