Р. Салваторе - Потайно острие

Край друга от стените, близо до мястото, където палачът неспокойно крачеше напред-назад, имаше двойна полегата рампа, а до вратата, откъдето щеше да се появи Дризт До’Урден, бяха разположени две ниски, кръгли площадки.

Въпросът беше как да накара тези препятствия да заработят в негова полза. Всъщност, каза си Ентрери, това нямаше никакво значение — елфът бе прекалено непредвидим, твърде бърз и в действията, и в мислите си, за да може той да си подготви план предварително. Не, щеше да му се наложи да импровизира на всяка стъпка, да предугажда и посреща ударите му и да отвръща със също толкова мълниеносни и непредсказуеми атаки.

Ентрери извади оръжията си — меч и кама. Първоначално се бе поколебал дали да не използва два меча, за да може по-добре да противодейства на ятаганите на Дризт, но после бе предпочел да се придържа към обичайния си стил и към любимото си оръжие, въпреки че магията му нямаше да действа.

Напред-назад, напред-назад крачеше той, протягаше ръце, за да раздвижи кръвта си и да загрее мускулите си, като в същото време си говореше тихичко, напомняше си какво трябва да стори и сам се предупреждаваше нито за миг да не подценява противника си. Внезапно спря и се замисли над онова, което правеше.

Беше неспокоен, нетърпелив и, за първи път откакто си бе тръгнал от Мензоберанзан, развълнуван. В този момент лек шум го накара да се обърне.

Дризт До’Урден стоеше на прага.

Без да каже нито дума, елфът пристъпи в стаята и дори не трепна, когато вратата се затвори зад гърба му.

— От години чакам този миг — рече Ентрери.

— Значи си по-голям глупак, отколкото предполагах — отвърна Дризт.

Палачът се хвърли към площадката в средата на помещението и на един дъх изкачи четирите стъпала с оръжия в ръка.

Очакваше Дризт да се опита да го изпревари, той обаче нито помръдна, нито докосна ятаганите си.

— И още по-голям глупак, ако си мислиш, че ще се бия с теб — спокойно заяви елфът.

Очите на Ентрери се разшириха от изумление. Няколко мига той остана като закован, после бавно слезе по стълбите, вдигнал меча си за удар, и се приближи само на крачка-две от Дризт.

Който все така не посягаше към оръжията си.

— Извади ятаганите си! — нареди убиецът.

— Защо? За да послужа за забавление на Джарлаксъл и неговата банда?

— Извади ги! — изръмжа Ентрери. — Или ще те пронижа.

— Нима? — невъзмутимо попита елфът и бавно издърпа двата си ятагана от ножниците, Ентрери направи още една крачка към него, ала в този миг Дризт пусна оръжията си на земята.

Палачът зяпна.

— Нищо ли не си научил през всички тези години? — попита елфът. — Колко пъти трябва да разиграваме този сценарий? Трябва ли целият ни живот да бъде посветен на разплата с онзи, който надделее в поредната битка?

— Вдигни ги! — изкрещя Ентрери и се доближи толкова, че върхът на меча му докосна гърдите на Дризт.

— Значи ще се бием — все така нехайно продължи елфът. — Един от нас ще победи, но другият навярно ще оцелее. И, разбира се, всичко ще започне отново, защото ти пак ще решиш, че трябва да доказваш нещо.

— Вдигни ги! — процеди палачът през стиснати зъби и съвсем леко засили натиска на оръжието си.

Ако магията на меча все още действаше, той несъмнено щеше да проникне между ребрата на елфа.

— Това е последното предизвикателство, защото днес един от нас ще умре. Джарлаксъл се е погрижил да ни осигури тази възможност, двубой, в който никой няма преимущество над другия.

Дризт не се и помръдна.

— Ще те пронижа — заплаши го убиецът.

— Не мисля така — усмихна се елфът. — Познавам те по-добре, отколкото подозираш, и със сигурност по-добре, отколкото би ти се искало. Да ме убиеш по този начин няма да ти достави никакво удоволствие, а след това ще се ненавиждаш, задето сам си се лишил от единствената възможност някога да откриеш истината. Нали именно затова е всичко? Заради истината, твоята истина, мигът, в който се надяваш да придадеш смисъл на жалкото си съществувание… или завинаги да му сложиш край.

Ентрери изръмжа яростно и направи крачка напред. Но не можеше, просто не бе в състояние да продължи и да убие противника си.

— Проклет да си! — изрева той и се отдръпна към стълбите в центъра на стаята, размахал оръжие. — Проклет да си!

Зад гърба му Дризт кимна, наведе се и вдигна двата си ятагана от пода.

— Ентрери!

Ентрери, който вече се намираше в другия край на стаята, веднага усети промяната в тона му и рязко се обърна. Очите му срещнаха гледка, за която отчаяно копнееха от толкова отдавна — Дризт До’Урден с оръжия в ръка, готов за битка.