Р. Салваторе - Потайно острие

Джарлаксъл само се усмихна и продължи:

— Затова трябваше отново да ви събера.

— И да откраднеш Креншинибон — допълни Дризт.

— О, не — призна си наемникът. — Съвсем не. В началото дори не знаех за Креншинибон. Това, че се сдобих с него, бе просто още един (и то доста приятен) стимул в издирването на онова, от което се нуждаех най-силно — теб.

— А Кадърли? — донякъде притеснено попита Дризт.

Все още не бе съвсем сигурен дали онзи, който се бе притекъл на помощ на Риджис, бе истинският Кадърли или не. Дали Джарлаксъл бе успял да отмъкне кристалния отломък от свещеника или цялата случка бе една особено хитра измама?

— Кадърли си е във „Възвисяване на вярата“, в блажено неведение за онова, което се случва с теб — обясни Джарлаксъл. — За огромно неудоволствие на новия чирак на един от моите магьосници, който храни особено силна неприязън към свещеника.

— Закълни ми се, че Кадърли е добре — настоя Дризт.

Наемникът кимна:

— Напълно. И не се тревожи, няма нужда да ми благодариш, задето спасихме живота на полуръста.

Насмешливата забележка на Джарлаксъл хвана Дризт неподготвен. Трябваше да признае, че наемникът е прав. Ако съюзниците му, предрешени като Кадърли, не се бяха появили, за да изцелят Риджис, той най-вероятно вече нямаше да е между живите, или, най-малкото, щеше да е осакатен за цял живот.

— Колко изгодно — правите една проста магия и така спечелвате пълното ни доверие — изрече на глас Дризт, който добре разбираше, че Джарлаксъл рядко прави нещо, ако не може да извлече някаква полза от него.

— Съвсем не беше проста — увери го наемникът. — Освен това, спокойно можехме да се престорим, че сме го излекували и да приложим заклинание, което да му помогне само временно, оставяйки го в крайна сметка в още по-тежко състояние отпреди.

Когато видя очите на Дризт да се присвиват заплашително, побърза да добави:

— Но не го сторихме, уверявам те. Приятелят ти много скоро ще бъде напълно здрав.

— Тогава искрено ти благодаря — отвърна Дризт. — Естествено, разбираш, че ще трябва да си взема Креншинибон обратно?

— Не се и съмнявам, че си достатъчно храбър, за да се опиташ да го направиш — призна наемникът. — Но също така знам, че не си достатъчно глупав.

— Може бе не точно сега.

— А защо изобщо? Какво го е грижа Дризт До’Урден дали злата магия на Креншинибон действа сред мрачните елфи от Мензоберанзан?

И този път думите на Джарлаксъл хванаха Дризт неподготвен. Какво ли наистина?

— Но дали Джарлаксъл ще остане в Мензоберанзан? — рече той. — Струва ми се, че не.

Наемникът се разсмя:

— Джарлаксъл ходи там, където трябва да бъде. Но ти помисли добре, преди да се опиташ да си върнеш кристалния отломък, Дризт До’Урден. Освен това, нима Креншинибон би могъл да попадне в по-подходящи ръце от моите?

Дризт не отвърна, но думите на наемника го накараха да се замисли.

— Стига сме приказвали за това — махна с ръка Джарлаксъл и стана от мястото си, а лицето му внезапно придоби напрегнато изражение. — Доведох те тук, за да се срещнеш с един стар познайник. Един познайник, с когото си се бил и като съюзник, и като враг. Той май има недовършена работа с теб.

Дризт го изгледа неразбиращо — нямаше никаква идея за какво става дума… поне в продължение на един миг. После обаче си спомни последния път, когато бе видял Джарлаксъл, малко преди двамата с Артемис Ентрери да поемат всеки по своя път. Истината започна да му се изяснява и по лицето му се изписа разочарование.

— Сбъркали сте проклетия му град! — сопна се Бруенор на Бъмпо и Донат, когато с Риджис и Кати-Бри се върнаха на борда на „Тинолок“.

Двамата братя се спогледаха и Донат се почеса по главата.

— Той трябва да е! — настоя Бъмпо. — Тъй де, поне според описанието на вашия приятел.

— Селяните може да са ни излъгали — намеси се Риджис.

— Значи са отлични измамници, до един — рече Кати-Бри.

— Е, аз пък знам как можем да се уверим със сигурност — лукаво подхвърли полуръстът и когато приятелите му, които и преди бяха чували този тон, се обърнаха към него, го видяха да размахва рубинения медальон.

— Да се връщаме тогаз! — Бруенор се накани да слезе от лодката, но преди това се обърна към Бъмпо и брат му и попита: — Сигурни сте, нали?

И четирите джуджета закимаха усърдно.

Тримата почти бяха стигнали до селото, когато едно малко момченце изтича да ги посрещне:

— Намерихте ли вашия приятел?

— Ами не, още не сме — отвърна Кати-Бри и махна с ръка, за да попречи на Риджис и Бруенор да се намесят. — Да не би да си го видял?