Р. Салваторе - Потайно острие

Кимуриел не продължи да го разпитва и вместо това развълнувано кимна към мисловния басейн:

— Моли се Баелтимазифас да си заслужи парите, които му плащаме.

Джарлаксъл, който бе видял не един и двама да се провалят безславно срещу Дризт До’Урден, със сигурност се молеше.

В този миг Артемис Ентрери се появи на вратата, точно както наемникът му беше наредил. След като хвърли изпитателен поглед на двамата елфи, той предпазливо се доближи до магическия уред… и очите му се разшириха при вида на онова, което съзря там — образа на най-заклетия си враг.

— Защо се учудваш? — попита го Джарлаксъл. — Нали обещах да ти дам онова, което желаеш повече от всичко на света.

Палачът трябваше да положи доста усилия, за да си придаде безразличен вид — не искаше да достави на наемника удоволствието да види колко е развълнуван. Да, сега вече разбираше, че Джарлаксъл — проклетият Джарлаксъл! — е бил прав. Там, в мисловния басейн, беше източникът на неговата апатия, доказателството, че целият му живот е бил една лъжа. Там стоеше единственото предизвикателство, което не бе преодолял, единствената пречка, която го спираше да се наслади на живота.

Дризт До’Урден.

Ентрери вдигна поглед към Джарлаксъл и кимна.

Без изобщо да се учудва, наемникът се усмихна.

Риджис се гърчеше и стенеше жаловито. Този път опитите на Кати-Бри да го успокои с помощта на магическия медальон не помагаха — всичко бе станало толкова бързо, че тя бе успяла да се намеси, чак когато пръстите на елфа вече бяха в раната, мъчейки се да открият скъсаната вена.

С брадвата до себе си, Бруенор правеше всичко по силите си, за да удържа полуръста неподвижен, ала въпреки това Дризт се мръщеше и час по час тръсваше ядосано глава. Раната отново се беше отворила и то толкова лошо, че дори той не беше в състояние да се справи с нея.

— Отсечи проклетата ръка! — отчаяно извика най-сетне и се отдръпна, целият покрит в кръв.

Четирите джуджета от „Тинолок“ простенаха в един глас, но Бруенор, на когото винаги можеше да се разчита да запази самообладание, разбра, че приятелят му има право и посегна към брадвата си.

Кати-Бри все така мълвеше успокояващи думи, ала Риджис отдавна не я чуваше, пропаднал в бездната на безсъзнанието.

Бруенор взе секирата и се приготви за удар. Младата жена, осъзнавайки, че друг изход наистина няма и че на всяка цена трябва да спрат кървенето, дори ако това означава да отрежат цялата ръка и да обгорят жестоката рана, с нежелание повдигна ранената ръка.

— Давай! — нареди Дризт и четирите джуджета отново простенаха.

Бруенор си плю на ръцете и вдигна оръжието, ала погледът му се спря върху нещастния полуръст и по лицето му се изписа колебание.

— Давай! — повтори Дризт и джуджето замахна, но после пак свали оръжието.

— Отсечи я! — обади се и младата жена.

— Недей! — разнесе се непознат глас някъде съвсем наблизо и когато се обърнаха, приятелите видяха към тях да се приближават двама мъже.

— Кадърли! — извика Кати-Бри.

Радостта и изненадата на двамата с Дризт беше толкова голяма, че никой от тях не обърна внимание, че свещеникът изглежда по-стар в сравнение с последния път, когато го бяха видели… което беше необичайно, при положение че със завръщането на силите му, той бе започнал да си възвръща и преждевременно изгубената младост. Неимоверното усилие, което младият мъж бе положил, за да издигне „Възвисяване на вярата“ от отломките, му бе струвало скъпо.

Кадърли кимна на своя спътник, който начаса се завтече към Риджис:

— Добре е, че при вас дойдохме — отбеляза другият духовник, любопитна забележка и то на диалект, който никой в лодката не бе чувал преди.

На никого обаче не му хрумна да се усъмни, не и когато непознатият беше с Кадърли и още по-малко, когато го видяха да се надвесва над полуръста и да подхваща тих напев над изопнатото му тяло.

— Моят приятел, Арабел, ще се погрижи за раната — обясни Кадърли на останалите. — Наистина съм изненадан да ви срещна толкова далеч от дома ви.

— Тръгнали сме към теб — рече Бруенор.

— Е, ще трябва да се върнете обратно — драматично заяви приелият образа на Кадърли допелгангер, точно както Джарлаксъл го бе научил. — На драго сърце бих ви приветствал във „Възвисяване на вярата“, ала сега пътят ви води в друга посока — имате приятел, който отчаяно се нуждае от помощта ви.

— Уолфгар! — ахна Кати-Бри, изричайки на глас онова, което всички си мислеха.