Р. Салваторе - Саблено море

— Върнахте се? — рече човекоядката, когато Шийла и Белани се появиха на прага. — Какво донесли на Чогуруга тоз’ път?

— Повреден кораб — саркастично отвърна Шийла. — Мислиш ли, че ще ти се услади?

Смехът на Блуг, разнесъл се в другия край на пещерата, отекна като далечен гръм.

Чогуруга му хвърли раздразнен поглед:

— Аз има Батунк сега — напомни му тя. — Аз няма нужда от Блуг.

Людоедът сбърчи чело, при което веждите му щръкнаха над хлътналите му очи, гримаса, иначе смешна, ако не беше изписана по лицето на някой с неговите страховити размери. Батунк, свирепият син на Чогуруга и Блуг, напоследък често ставаше повод за спорове между двамата. В обществото на човекоядците, случеше ли се синът на вожда да започне да настига баща си по сила и жестокост, докато баща му е все още достатъчно млад, по-старото чудовище обикновено налагаше по-младото — често и безпощадно, — за да запази мястото си на върха. Ако това не помогнеше, синът биваше убит или, в най-добрия случай — прогонен от племето. Ала клан Хуп не беше обикновено племе. За разлика от повечето племена, клан Туп беше матриархат и Чогуруга за нищо на света нямаше да допусне нещо подобно от страна на Блуг, не и когато ставаше въпрос за скъпия й Батунк.

— Едва-що бяхме излезли в открито море, когато на хоризонта се появи позната гледка — отвратено обясни Белани, която нямаше никакво желание да става свидетел на поредната разправия за Батунк между двамата му родители.

— Чогуруга предполага три платна? — людоедката налапа уловката и смени темата, вдигайки четири пръста.

Шийла Крий хвърли неодобрителен поглед на своята магьосница (никой нямаше право да подронва авторитета й пред човекоядците!), след това изгледа и Чогуруга по същия начин.

— Упорит е — призна пиратската главатарка. — Някой ден ще ни последва чак дотук.

Блуг отново се изсмя и този път Чогуруга се присъедини към него — мисълта за прясно човешко месце им доставяше видимо удоволствие.

Въпреки че изобщо не й беше до смях, Шийла също се усмихна, но само след миг даде знак на Белани да я последва и се отправи към тунелите, които отвеждаха към техните покои, разположени по-високо в планината.

Стаята на Шийла далеч не бе толкова просторна, колкото пещерата на двамата людоеди, но за сметка на това бе обзаведена почти разточително — навсякъде имаше богато украсени светилници, чиито лъчи проникваха и в най-дребните пукнатини по неравните стени, а килимите по пода бяха толкова дебели, че двете жени буквално отскачаха от тях, докато вървяха.

— Дюдермонт започва здравата да ми дотяга — заяви Шийла.

— Той вероятно се надява точно на това — отвърна магьосницата. — Надява се да ни дотегне дотам, че да ни омръзне да бягаме и да решим да се изправим срещу кораба му в открито море.

Шийла спря поглед върху своята най-доверена спътница и кимна. В много отношения Белани беше по-добрата й половинка. Тя винаги обмисляше всичко и внимателно претегляше възможните последици от всяко тяхно действие. Спокойно можеше да се каже, че екипажът на „Кървавия кил“ рядко бе получавал по-добро попълнение от мъдрата и талантлива магьосница. Шийла й вярваше безрезервно — Белани бе първата, удостоена с новия знак, след като главатарката реши да използва митралната глава на Щитозъб за тази цел. Шийла я обичаше като родна сестра и въпреки прекомерната гордост на магьосницата и нерядко проявяваното състрадание към пленниците им (нещо, което съвсем не беше по вкуса на жестоката главатарка), Шийла бе достатъчно разумна, за да не отхвърля с лека ръка нищо, казано от Белани.

През последните два месеца „Морски дух“ на три пъти ги бе принудил да се върнат в скривалището си. Шийла не бе сигурна, че „Морски дух“ ги беше видял първия път и силно се съмняваше, че следващите два пъти преследвачите им бяха успели да ги различат с абсолютна сигурност, но въпреки това Белани най-вероятно беше права. Навярно именно така Дюдермонт пленяваше неуловимите кораби — преследваше ги, докато на тях им омръзнеше и когато те най-сетне решаваха да спрат да бягат и да се бият…

Шийла Крий усети, че я побиват тръпки само при мисълта да се изправи срещу „Морски дух“ в открито море.

— Е, скоро няма да налапаме примамката им — заяви тя и ясно видя облекчението, изписало се по лицето на Белани, която нямаше никакво желание да мери сили с легендарния Робилард. — Не и там — добави Шийла и отиде до един от естествените отвори на стената, своеобразен прозорец, който гледаше към малкото заливче и подводните скали, които го обграждаха. — Но заради него не можем да грабим спокойно — за това той ще трябва да ни плати.