Р. Салваторе - Саблено море

— Коя е тя? — свирепо попита той.

— Страничен наблюдател и нищо повече — увери го Морик. — Невинна е.

Уолфгар присви очи и изпитателно се взря в лусканеца и непознатата жена, а по лицето му се изписа неприкрито недоверие.

Само че по-рано този ден Морик му бе спасил живота и варваринът не каза нищо.

Внезапно очите му се разшириха — беше забелязал бързо отдалечаващия се кораб. Без да губи и миг, той скочи върху една скала, за да вижда по-добре, и вдигна Щитозъб над главата си с намерението да го хвърли.

Ала „Кървавия кил“ бе твърде далеч.

В този момент се появи Кати-Бри и начаса се прицели.

— Червенокосата — посъветва я Морик, при което Белани го смушка в ребрата и го изгледа намръщено.

В действителност, Кати-Бри вече се беше прицелила в Шийла Крий, която се забелязваше отдалеч, но после се разколеба и вдигна глава, за да се огледа по-добре. По високите вълни, които се разбиваха в кораба, разбра, че заливът е пълен с подводни скали — изискваше се голямо умение, за да се изведе корабът в открито море невредим.

Младата жена отново вдигна лъка си, плъзвайки изпитателен поглед по палубата.

Миг по-късно откри щурвала и кормчията и стреля.

Пиратът се олюля и се свлече на земята, без да пуска щурвала, който се завъртя рязко.

„Кървавия кил“ се люшна на една страна и направи остър завой. От всички страни към щурвала се завтекоха моряци, в отчаян опит да го овладеят.

Изведнъж нещо изскриптя зловещо — корабът бе налетял върху остра подводна скала, и тласкан от вятъра в платната и отлива, не можа да спре. Корпусът се пропука от носа до кърмата.

Мнозина бяха изхвърлени през борда от страховития удар, други сами наскачаха в ледените води, когато корабът започна да се разпада под краката им, трети отчаяно се вкопчиха кой където свари, борейки се за живота си.

Насред целия този хаос Шийла Крий стоеше гордо изправена, без да сваля предизвикателен поглед от Кати-Бри.

После и тя бе погълната от мразовитите вълни и единствено треските, които останаха да се носят по повърхността на морето, говореха, че допреди малко там е имало кораб.

Малцината, които успяха да се спасят от ледената прегръдка на водата, както и онези, които изобщо не се бяха качили на борда — людоеди, полулюдоеди и хора, — нямаха никакво намерение отново да се изправят срещу разгромилия ги враг.

Битката за Златния залив беше спечелена.

Погребаха девойката, нарекла себе си Ле’лоринел, в пещерния комплекс, възможно най-близо до изхода, свежия морски въздух и звездното небе.

Дризт, чиято жестока рана още не бе напълно зараснала, не можа да помогне с изкопаването на гроба, но въпреки това бе там, от началото до края. Беше там и когато положиха Елифайн, както всъщност бе истинското й име, в земята и я покриха с влажната, студена пръст. Стоеше и безпомощно се взираше в пресния гроб.

— Не трябваше да става така — тихо каза той на Кати-Бри, която бе до него и го подкрепяше.

— Знам — отвърна младата жена. — Чух го в гласа ти, когато ме помоли да я спася.

— Така и трябваше да сториш!

— Проклет глупак! — Наблизо се разнесе сърдит глас. — Оправяй се по-бързо, та най-сетне да мога да ти прасна един по физиономията!

Дризт се обърна към ядосаното джудже и също се намръщи.

— Да не мислиш, че щяхме да го направим? — изобщо не се впечатли джуджето. — Ама сериозно? Мислиш ли, че щяхме да те оставим да умреш само за да спасим оназ’, дето те уби?

— Ти не разбираш… — опита се да обясни Дризт с плувнали в сълзи очи.

— Нима ти щеше да спасиш проклетата му елфка вместо мен? — изрева джуджето. — Или вместо момичето ми? Само кажи „да“, елфе, и гледай как ще измия брадвата си в кръвта ти!

Истината в думите на Бруенор подейства като плесница на Дризт и той безпомощно се обърна към Кати-Бри.

— Нямаше дай я дам — отсече младата жена. — Молбата ти ме хвана неподготвена, така е, ала само след миг щях да се върна при теб с лековитата отвара.

Дризт въздъхна, приел най-сетне правотата на своите приятели. Въпреки това, всичко му изглеждаше така несправедливо, така погрешно. Беше срещал Елифайн и по-рано, в Лунолес, на път към Подземния мрак. Тя се бе нахвърлила отгоре му, обзета от убийствена ярост, ала останалите от нейния клан я бяха възпрели и дори бяха помогнали на мрачния елф да продължи по пътя си. А Дризт, макар да знаеше, че гневът и омразата й са незаслужени, не бе успял да каже нищо, с което да я успокои и да я накара да му повярва.