Р. Салваторе - Саблено море

Людоедката се свлече на пода.

В същия миг Щитозъб строши черепа на последното чудовище и то се строполи върху мъртвия си другар.

— Насам! — извика Морик откъм вратата и посочи един коридор, който се изкачваше нагоре.

Бруенор се позабави малко, за да изчака Кати-Бри, която се бе навела да вдигне изпуснатата от Чогуруга стъкленица.

— Само да разбера кой продава подобни неща на людоеди, ще го направя на парчета! — гневеше се джуджето.

В другия край на стаята Морик неволно прехапа устни. Отлично знаеше откъде са се взели отварите, тъй като с очите си бе видял алхимическата работилница на Белани.

Приятелите поеха по коридора, в който се намираха покоите на Шийла Крий. Мъчителен стон, долетял иззад една от петте врати, привлече вниманието им и Бруенор, с типичен джуджешки финес, я изкърти, без да му мисли много-много.

Там, смъртно ранени, лежаха Дризт и Ле’лоринел.

Кати-Бри нахлу в стаята веднага след Бруенор и се насочи право към Дризт; той обаче вдигна ръка.

— Спаси я! — немощно помоли той. — Трябва да я спасиш!

После се свлече, в безсъзнание на пода.

Уолфгар спря на прага, изгубил ума и дума от ужас, ала Морик дори не забави крачка, а се втурна право към покоите на Белани, молейки се тя да не е запечатала вратата с някой междупространствен портал.

Нахлу в стаята и се закова на място, когато наблизо някой изписка уплашено. Обърна се и видя един полуръст да се измъква от примката на лепкава, магическа мрежа.

— Кой си ти? — попита Риджис и побърза да извади рубинения медальон. — Виж какво си имам!

— Къде е магьосницата? — нетърпеливо попита Морик, без дори да забележи вълшебния камък.

Риджис посочи вратата, която водеше към скалната тераса, и Морик хукна натам. Полуръстът сведе поглед към медальона и се почеса по главата, чудейки се защо ли този път не бе подействал. Добре поне, че дребният мъж очевидно бързаше твърде много, за да се занимава с него.

Кати-Бри спря, смутена от болезнената настойчивост в гласа на приятеля си и изненадващата му молба. Тя се обърна към падналата девойка, чието дишане бе също толкова мъчително, колкото това на Дризт, сякаш всеки дъх можеше да й е последен.

— Как ли пък не! — изрева Бруенор и грубо изтръгна стъкленицата от ръцете на дъщеря си.

Кълнейки люто, той отиде при приятеля си и изля лековитата отвара в гърлото му.

Дризт се разкашля и дишането му начаса стана по-леко.

— Гоблините го взели! — отчаяно извика Кати-Бри и като изтича до Ле’лоринел, внимателно повдигна главата й от пода и се вгледа в очите й.

Безжизнените й очи.

Ле’лоринел издъхна в мига, в който Дризт До’Урден отвори очи.

— Елате бързо! — повика ги Риджис от вратата, но онемя, виждайки Дризт да лежи на пода, тежко ранен.

— Какво става, Къркорещ корем? — попита Бруенор.

— М-м-магьосница — заекна Риджис, без да може да откъсне поглед от Дризт. — Ъ-ъ-ъ… Морик тръгна след нея.

И той махна с ръка зад себе си, без да отделя очи от елфа.

Уолфгар веднага се втурна натам, а Бруенор повика Кати-Бри, която тъкмо коленичеше край Дризт.

— Вземи си лъка! Ще имаме нужда от него!

Младата жена отправи безпомощен поглед към Дризт, разкъсвана от колебание, ала Бруенор я дръпна.

— Върви! — настоя той. — Не ме бива да убивам магьосници. Лъкът ти ще ни свърши къде-къде по-добра работа.

Кати-Бри се изправи и изтича навън.

— Викай, ако се мерне някой людоед! — догони я гласът на Бруенор.

Белани, която с мъка бе успяла да се спусне по южния склон на могилата, изруга тихо, когато видя „Кървавия кил“ да се отдалечава заедно с отлива. Палубата беше пълна с пирати, сред които ясно се открояваше Шийла Крий — ранена, но не и прекършена, тя раздаваше заповеди на екипажа.

Белани начаса подхвана магия, която щеше да я пренесе до кораба. Почти бе свършила и тъкмо изричаше последните думи от заклинанието, когато някой я сграбчи изотзад.

Ужасена, тя се обърна и видя ухиленото лице на Морик, който я бе хванал през кръста.

— Пусни ме! — нареди Белани.

— Недей! — поклати глава Морик. — Недей. Моля те.

— Глупако! — извика Белани, мъчейки се да се отскубне. — Те ще ме убият! Можех да те довърша, но не го сторих! Можех да довърша и полуръста, но…

Гласът й изведнъж заглъхна, когато на пътеката се появи огромният варварин.

— Какво направи! — съкрушено простена Белани.

— Нима не пожали живота на полуръста? — попита Морик.

— Нещо повече! Сама го освободих от магическата примка! — предизвикателно отвърна Белани, но после млъкна, защото Уолфгар вече беше при тях и я гледаше заплашително.