Р. Салваторе - Саблено море

Дризт замахна с дясната ръка, а после, когато Ле’лоринел се завъртя, докато отбиваше удара му, той също описа пълен кръг. Двамата бяха изчислили движенията си с такава прецизност, че четирите оръжия издрънчаха като едно в мига, в който те отново се оказаха лице в лице.

Дризт успя да натисне меча на противника си с един от своите ятагани и когато Ле’лоринел замахна напред, той подскочи високо във въздуха, над оръжието на Ле’лоринел, а щом се приземи, приклекна ниско, оставяйки втория замах на елфа да изсвисти над главата му. В същото време заби ятагана си в бедрото на Ле’лоринел, а после го изрита в коляното, когато той отскочи назад.

Ле’лоринел нададе вик на болка и се олюля.

Каменната кожа бе престанала да действа. При следващия удар на Дризт върху тялото на Ле’лоринел щеше да зейне рана.

— Още не е късно да спрем — благородно предложи мрачният елф, но Ле’лоринел го изгледа с несдържана омраза и отново се усмихна.

Ръката му се стрелна нагоре и след няколко неразбираеми думи, пръстенът проблесна.

Дризт се хвърли в атака с намерението да изпревари поредната изненада от страна на противника…

… ала Ле’лоринел беше изчезнал.

Дризт се закова на място, очите му се разшириха от изненада. Воден от инстинкта си, той се обърна към собствените си магически умения и изпълни стаята с непрогледен мрак. Сега двамата с Ле’лоринел отново бяха равни.

Ле’лоринел, който бе очаквал Дризт да постъпи точно по този начин, бе доволен — така можеше да отключи и последното, най-коварното от четирите заклинания на пръстена. Заклинание, от което тялото му щеше да бъде очертано от ярки пламъци.

Дризт вдигна оръжията си и започна да описва мълниеносни кръгове с тях, като в същото време нито за миг не спираше да се върти — техника, която бе овладял отдавна и която използваше винаги, когато се биеше на сляпо. Ятаганите свистяха далеч от тялото му и всяко тяхно движение бе както нападателно, така и отбранително.

Нито за миг не преставаше да се ослушва и ето че най-сетне чу шум от стъпки.

Озова се там само за миг и със задоволство усети как ятаганът му се удря в неумело вдигнат за защита меч.

Ле’лоринел бе допуснал грешка, помисли си Дризт, позволявайки битката да вземе обрат, който облагодетелстваше толкова много него, отрасналия в Подземния мрак.

Ударите му започваха отдалеч, както отляво, така и отдясно, за да не може противникът му да излезе извън обсега им.

Още два мълниеносни замаха от двете страни, после Дризт рязко се завъртя и изнесе десния си ятаган напред.

Победата му бе сигурна — в това мрачният елф можеше да бъде уверен, веднъж разбрал от положението на меча и камата, че Ле’лоринел не може да се защити.

Ятаганът му потъна в тялото на невидимия елф.

В същия миг Дризт бе прободен дълбоко на съвсем същото място.

Неспособен да спре онова, което бе започнал, Дризт довърши удара си. Ятаганът му отскочи от ребрата на елфа, прониза белия му дроб и остави грозна рана върху гърдите му.

Съвсем същата рана зейна и върху неговите гърди.

Заслепен от изпепеляваща болка, Дризт политна назад и се препъна в крака на Блуг. Още тогава, докато падаше, мрачният елф разбра какво се бе случило, разпозна огнения щит, който противникът му бе използвал — пъклена магия, поразяваща всеки, успял да нанесе удар на онзи, който се осмелеше да я използва.

Дризт се свлече до стената и остана да лежи така, с пронизан бял дроб, а животът бързо го напускаше.

Насреща му Ле’лоринел също издъхваше, точно като него.

Еднакво настървени, Бруенор и Уолфгар нахлуха в просторната пещера. Уолфгар свърна настрани, за да пресрещне двама людоеди с тежки доспехи, Бруенор пък се зае с екзотична човекоядка с лилава кожа, с лъскав шлем и огромна коса в ръцете си.

Крайно предпазливо, Морик последва двамата приятели, но с нищо не показа, че възнамерява да се включи в битката.

Далеч по-нетърпелива да помогне бе Кати-Бри, която още с влизането си изпрати стрела в тялото на един от противниците на Уолфгар.

Това бе всичко, от което варваринът се нуждаеше, и той начаса се нахвърли върху другото чудовище и му нанесе три мълниеносни удара. Звярът някак си успя да отбие първите два, ала третият се стовари върху нагръдника му и той политна назад.

Уолфгар го последва, без да спира да размахва могъщия боен чук.

Първият людоед, макар и ранен, опита да се притече на помощ на своя другар, ала Кати-Бри изпрати още две стрели по него. Ревейки от болка и ярост, чудовището се втурна към нея.