Р. Салваторе - Саблено море

— Как може толкова силна връзка да се окаже така преходна? — попита той вместо това. — Как може намесата на един демон да погуби нещо, което сме градили с години?

— Вината не е на демона Ерту — заяви Уолфгар, изпреварвайки Кати-Бри, която също се канеше да каже нещо.

Тримата приятели го изгледаха изненадано — това бяха първите му думи, откакто Дризт бе започнал разказа си.

— Вината е на демона, който Ерту всели в гърдите ми — продължи варваринът и като се обърна към Кати-Бри, взе ръцете й в своите. — А може би и на демоните, които си бяха там отпреди…

Гласът му се прекърши и той вдигна поглед. Кристалносините му очи се напълниха със сълзи, ала той стисна зъби и се опита да ги преглътне, без да сваля поглед от лицето на младата жена.

— Единственото, което мога да кажа сега, е, че съжалявам — с мъка прошепна той.

Още преди Уолфгар да успее да довърши, Кати-Бри разпери ръце и го прегърна, заравяйки лице в силното му рамо. Той с все сила я притисна до гърдите си и скри лице в гъстата й, червеникавокафява коса.

Кати-Бри погледна към Дризт и го видя да се усмихва, искрено щастлив, че са преодолели това първо от многобройните препятствия, които стояха на пътя към някогашната им дружба.

Миг по-късно Кати-Бри отстъпи назад, избърса очите си и топло се усмихна:

— Намерил си си чудесна жена. И прекрасно дете, макар във вените му да не тече твоята кръв.

Уолфгар кимна на Дризт и Кати-Бри, изпълнен с тихо задоволство, задето най-сетне бе направил огромна крачка в правилната посока.

Звукът, откъснал се от устните му миг по-късно беше колкото от болка, толкова и от изненада, когато нещо с все сила се блъсна в него и го накара да политне назад. Той се обърна и видя, че Бруенор се бе изтъпанчил пред него с ръце на хълбоците и свирепо изражение.

— Ако още веднъж посегнеш на момичето ми, си направя гердан от зъбите ти, тъй да знаеш, момче! Искаш да се наричаш мой син, а удряш сестра си!

Думите му, разбира се, бяха повече от нелепи, ала докато Бруенор профучаваше покрай тях, за да излезе навън, тримата го чуха да подсмърча сподавено и разбраха, че джуджето е реагирало по единствения начин, по който гордостта му позволяваше и че в действителност се радва не по-малко от тях на срещата им.

Кати-Бри отиде при Дризт и небрежно, но многозначително го прегърна през кръста. В началото Уолфгар изглеждаше не по-малко учуден, отколкото когато Бруенор го удари, но постепенно изненадата му отстъпи място на искрено одобрение, а по устните му плъзна леко натъжена усмивка.

— Очаква ни нелек път — рече Дризт. — Има ли смисъл да тръгваме по дирите на Щитозъб, знаейки какви трудности ни очакват, след като вече се събрахме?

Уолфгар го изгледа така, сякаш не можеше да повярва на ушите си, но това трая само миг, после изражението му се смени с нещо, което много приличаше на съгласие.

— Ти си откачил! — отсече Кати-Бри най-безцеремонно и Дризт я зяпна слисано, учуден от разпаления й тон. — И съвсем не съм единствената, която мисли така — увери го младата жена. — Питай него, щом искаш.

При тези думи тя посочи към входа на пещерата, където току-що се беше появил Бруенор.

— Какво? — попита джуджето.

— Дризт смята, че засега е по-добре да се откажем от чука — обясни Кати-Бри.

Очите на Бруенор се разшириха и за момент той изглеждаше така, сякаш ще се нахвърли върху елфа.

— Как смееш… ама че глупак… з-з-защо… к-к-как… — запелтечи той.

Дризт вдигна ръка и се подсмихна, като в същото време му даде едва забележим знак да се обърне към Уолфгар. Бруенор продължи да беснее още няколко секунди, преди най-сетне да проумее какво става, но накрая се овладя и като сложи ръце на хълбоците си, погледна право към варварина.

— Е? — ревна той. — Какво ще речеш, момче?

Уолфгар си пое дълбоко дъх, когато погледите на тримата му приятели се спряха върху него, сякаш той трябваше да отговаря за всичко. Така си и беше — беше изгубил чука по своя вина и тъй като оръжието беше негово, негова трябваше да бъде и последната дума.

Но как да вземе подобно решение!

В главата му запрепускаха противоречиви мисли, различни възможности започнаха да се разиграват пред очите му, коя от коя по-мрачни. Ами ако тръгнеха срещу Шийла Крий и нейните пирати ги избиеха до един? Още по-ужасяващо — ами ако един или повече от приятелите му загинеха, а той успееше да се спаси? Как би могъл да живее в мир със себе след нещо такова…

Уолфгар се разсмя с глас и тръсна глава, отказвайки да падне в този капан.