Р. Салваторе - Саблено море

— Планината е огромна — изтъкна той.

— Смятаме, че знаем къде горе-долу се намират.

Робилард помълча малко и накрая кимна:

— Ще претърся местността, която искате. Ще ви отделя целия следобед, но след това ще се върна към задълженията си на „Морски дух“. Нямам никакво намерение да допусна пиратите, които преследваме, да ни се изплъзнат.

— Чудесно — кимна Дризт.

— Ще взема със себе си един от вас — продължи магьосникът и се огледа.

Изборът му падна върху Риджис, най-лекият от петимата.

— Ти — посочи го той. — Ще дойдеш с мен и после ще покажеш пътя на приятелите си.

Риджис се съгласи, без дори да трепне, и Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха изненадано.

Бяха готови почти веднага — Робилард взе една от празните раници и каза на Риджис да го последва. Когато излязоха, го предупреди да се облече колкото може по-дебело, за да се предпази от студа и вятъра, който високо във въздуха бе още по-свиреп, след това направи бърза магия на самия себе си.

— Знаеш ли местността, която Дризт спомена? — попита Робилард.

Риджис кимна и той изрече ново заклинание, от което полуръстът се смали толкова, че Робилард с лекота го вдигна и го пъхна в празната раница, след което двамата се издигнаха във въздуха.

— Четвъртръст? — изкиска се Бруенор.

— На мен повече ми приличаше на осморъст — отвърна Кати-Бри и двамата избухнаха в смях.

Дризт и Уолфгар не се присъединиха към веселието им. Сега, когато Робилард го нямаше, беше настъпил моментът да си изяснят нещо много по-важно, което повече не можеха да пренебрегват, не и когато ги очакваха опасности, с които трябваше да се преборят заедно.

Светът се простираше като на длан под него, докато двамата с Робилард се изкачваха все по-нависоко, носени от въздушните течения все на юг.

В началото Риджис мислеше единствено за това колко са уязвими тук горе, черни петънца на фона на синьото небе, ала докато се издигаха, постепенно забрави страховете си и напълно се потопи в невероятното изживяване. Гледаше как земята се разстила под тях, все по-далеч и по-далеч, с бързина, която му отнемаше дъха. Забеляза стадо елени, шепа точици, които едва се различаваха от подобно разстояние, и се успокои — ако едрите животни едва се виждаха, какво оставаше за тях с Робилард, толкова високо в небето! Колко лесно би било за всекиго да ги вземе за самотна птица, особено с развяния зад тях плащ на Робилард.

За съжаление, веднъж осъзнал колко високо всъщност се намират, Риджис веднага бе обзет от нови страхове, които го накараха още по-здраво да се вкопчи в раменете на магьосника.

— Не ме стискай така! — извика Робилард и полуръстът поразхлаби хватката си.

Не след дълго достигнаха морето и Робилард се спусна по-ниско. Водата бучеше под тях и се разбиваше в острите скали, побелели от пяна, вълните яростно се нахвърляха върху каменистия бряг — битка, която се водеше хилядолетия наред. Въпреки че вече не бяха толкова високо, Риджис отново стисна магьосника с все сила.

Тънка ивица дим в далечината им подсказа, че там някъде гори лагерен огън и Робилард начаса свърна обратно към брега, като гледаше да се придържа зад най-близките върхове, в случай че наблизо има стражи. За изненада и облекчение на Риджис, Робилард се приземи върху един оголен от вятъра скален къс.

— Трябва да подновя магията за летене — обясни той. — Както и да направя още едно-две нови заклинания.

С тези думи Робилард извади няколко съставки от кесията на пояса си и се залови за работа. Няколко секунди по-късно изчезна.

Риджис изписка стреснато.

— Тук съм — успокои го гласът на магьосника и отново подхвана заклинание.

Същото заклинание, установи полуръстът и ето че след миг-два и той стана невидим.

— Ще трябва да се покатериш опипом в раницата веднага щом подновя магията за летене — рече Робилард, преди да продължи.

Много скоро двамата отново бяха във въздуха и макар Риджис да разбираше, че така са в по-голяма безопасност, в действителност се чувстваше много по-несигурен, просто защото не виждаше магьосника под себе си. Затова той с все сили се вкопчи в него, докато Робилард се носеше в посоката, откъм която бяха забелязали пушека. Не след дълго го видяха да се вие във въздуха, единствената разлика бе, че този път те идваха не от югозапад, а от северозапад.

Когато се приближиха още малко, установиха, че наистина става въпрос за пазачи. Бяха двамина — едър мъж и някакво чудовище — дребен людоед или пък човек, в чиито вени течеше и людоедска кръв. Бяха се свили около жалък огън, напален върху един висок хребет, час по час потриваха премръзналите си ръце и почти не поглеждаха към ветровития проход в клисурата под тях, който очевидно трябваше да пазят.