Р. Салваторе - Саблено море

— Горката Чогуруга — рече Джул, широко ухилена.

— Горкият Блуг, имаш предвид — поправи я Шийла и трите избухнаха в смях.

Ле’лоринел обаче не се присъедини към тях, не се и усмихна дори, а златистосините му очи заблестяха по-силно отвсякога.

— Така — заяви Шийла направо. — Най-добре ми кажи какво знаеш за цялата тази работа.

— Бях си тук, когато Батунк е бил убит, естествено — напомни й Ле’лоринел.

Белани първа се разсмя.

— Знаеш нещо — рече тя. — Още щом се доближи до трупа…

— Смяташ, че това е дело на проклетия мрачен елф, нали? — попита Шийла без повече заобикалки.

Ле’лоринел не отвърна, а лицето му запази безизразната си маска.

— Така е, нали? — настоя Шийла.

— Планината е огромна и крие не един и двама опасни противници — намеси се Джул. — Мнозина са онези, които на драго сърце биха се разправили с глупавия, млад людоед.

Белани се обади преди Ле’лоринел да успее да каже каквото и да било:

— Х-м-м — проточи тя и сложи пръст върху присвитите си устни. — Ти видя раните.

— Направени с извито острие — потвърди елфът. — Като острието на ятаган.

— И обикновен меч може да остави такива следи, ако ударът е нанесен, докато жертвата пада — възрази Шийла. — Раните съвсем не казват толкоз много, колкото смяташ.

— Казват ми всичко, от което се нуждая — отвърна Ле’лоринел.

— Нанесени са много изкусно — обади се Джул. — Онзи, който е убил Батунк, не е бил обикновен войник. Освен това — обърна се тя към Белани, — знам; че Чогуруга дава на сина си голяма част от отварите, които получава от теб.

Сега вече дори Шийла повдигна учудено вежди. Батунк не бе обикновен людоед. Той беше неимоверно едър, притежаваше страховита сила и беше превъзходно обучен войн, а някои от отварите, за които Джул говореше, бяха наистина мощни.

— Дризт е бил — уверено заяви Ле’лоринел. — Някъде наблизо е и навярно дори в този момент идва насам.

— Така ти е казал и гадателят, заради когото си тук — рече Белани, която добре знаеше историята на елфа.

— Е’Креса. Посъветва ме да открия знака на Щитозъб, защото този знак рано или късно щял да доведе Дризт До’Урден.

Джул и Белани се спогледаха, после се обърнаха към Шийла, която стоеше с наведена глава, потънала в мисли.

— Може да са били войниците от кулата — рече тя най-сетне. — Може да са получили подкрепления от някое от близките селца. Или пък някоя група скитащи се герои или дори чудовища, решили да се докопат до плячката на нашите людоеди.

— А може да е бил и Дризт До’Урден — подхвърли Джул, която единствена от трите се беше изправяла лице в лице с мрачния елф и опасните му приятели.

Шийла й кимна, а после се обърна към Ле’лоринел:

— Ще се справиш ли? — попита тя. — В случай че наистина е бил Дризт и че идва насам?

Елфът изпъчи гърди и гордо вдигна глава:

— Години наред се готвя единствено за това!

— Ако Мрачният е в състояние да надвие някого като Батунк, няма да ти е никак лесно, хич не се и съмнявай! — предупреди Шийла.

— Ние също ще ти помогнем, разбира се — обади се Белани, ала Ле’лоринел не изглеждаше особено възхитен от тази перспектива.

— Познавам го така добре, както се познава той самият — обясни елфът. — Ако Дризт се появи тук, с него е свършено.

— Обречен да загине от върха на меча ти — засмя се Белани.

— Или от върха на собствения си ятаган — загадъчно отвърна Ле’лоринел.

— Да се надяваме тогаз, че наистина е той — съгласи се Шийла. — Но не можем да сме сигурни. Стражевите кули по тези планински земи се охраняват добре. Доста от сродниците на Чогуруга са изгубили живота си в нападения срещу тях или в грабежи по пътищата. Прекалено много войници се навъртат там, пък и други, дето искат да се правят на герои. Не можем да сме сигурни, че е бил Дризт.

Ле’лоринел се отказа да спори — нека Шийла мисли каквото си иска.

В неговите уши обаче съвсем ясно звучаха думите на Е’Креса.

Да, Ле’лоринел бе напълно сигурен и напълно готов. Нищо друго — нито Шийла, нито приятелите на Дризт, нито людоедката — нищо нямаше значение!

— Уолфгар! — повтори Риджис, тъй като всички останали продължаваха да мълчат.

Той се вгледа в лицата на приятелите си, мъчейки се да разбере какво става в главите им. Изражението на Кати-Бри беше достатъчно красноречиво — младата жена изглеждаше така, сякаш и най-слабият повей на вятъра може да я събори, напълно вкаменена от изненада при неочакваната поява на Уолфгар след толкова много време.