Р. Салваторе - Саблено море

— Той ще мърмори и ако се върнем назад.

— Да, в това отношение винаги можем да разчитаме на него — съгласи се Дризт.

— Както досега, така и в бъдеще — отвърна Кати-Бри и двамата избухнаха в сърдечен смях, от който наистина имаха нужда.

Когато малко по-късно се върнаха в пещерата, откриха Бруенор да събира вещите им, навивайки дебелите одеяла на стегнати вързопи, докато Риджис разбъркваше яденето, което вреше над бурно пламтящия огън.

— Открихте ли някой път, по който да си струва да тръгнем? — попита ги Бруенор.

— Положението е еднакво както напред, така и назад — отвърна Дризт.

— Само дето ако сега тръгнем напред, после пак ще трябва да се връщаме — рече джуджето.

— Според мен трябва да продължим напред — обади се Кати-Бри. — Няма да открием никакви отговори в заспалия Окни, а аз искам отговори преди настъпването на пролетта.

— А ти какво ще кажеш, елфе? — настоя Бруенор.

— Знаехме, че ни предстои опасен и труден път, още когато тръгнахме от Лускан. Знаехме, че идва зима, така че снегът не бива и не може да ни изненадва.

— Но все пак се надявахме да открием глупавите му пирати преди това — вметна Бруенор.

— Надявахме се, но надали можехме да го очакваме — възрази Дризт и погледна към Кати-Бри. — Аз също нямам никакво желание да прекарам цялата зима, тревожейки се за Уолфгар.

— Много добре! — съгласи се Бруенор най-неочаквано. — Нека снегът ни затрупа и тогаз Уолфгар ще прекара зимата, тревожейки се за нас!

След това се впусна в дълъг, едва доловим низ от ругатни и проклятия, както си му беше навик, което накара останалите трима да се спогледат и да си намигнат, усмихнати многозначително.

Изведнъж роптаенето на Бруенор беше изместено от друг, по-силен шум, който изпълни въздуха и напълно прикова вниманието им.

В средата на пещерата се появи и засия вертикална синя линия, висока повече от два метра. Преди приятелите да успеят да направят или кажат каквото и да било, линиите станаха две и бързо се раздалечиха, свързани от новопоявила се хоризонтална ивица.

— Магически портал! — извика Риджис и като се хвърли настрани, пропълзя в сенките и извади малкия си боздуган.

Дризт пусна ониксовата статуетка на пода, готов да повика Гуенивар, веднага щом се наложи. След това двамата с Бруенор застанаха пред портала с оръжия в ръце, а Кати-Бри отстъпи назад и встрани, постави стрела и опъна тетивата на Таулмарил.

Междувременно порталът се бе оформил напълно — три искрящи, светлосини линии, откъм които се разнасяше слабо жужене.

После от него излезе слаб силует, облечен в тъмносини одежди. Бруенор изрева и вдигна осеяната си с безброй резки секира, а младата жена опъна още малко тетивата на лъка си.

— Робилард! — възкликна Дризт, миг по-късно Кати-Бри също го позна.

— Приятелят на Дюдермонт? — попита Бруенор.

— Какво правиш… — започна Дризт, ала така и не довърши, видял как зад магьосника се появява внушителна фигура, която познаваше твърде добре.

Пръв проговори Риджис, тъй като останалите и най-вече Бруенор, като че ли бяха напълно онемели:

— Уолфгар?

Ужасяващ вопъл, първичен и отчаян, отекна между каменните стени и проникна до самото сърце на планината.

Ле’лоринел прекъсна тренировката си, сведе върховете на оръжията към пода и погледна към коридора, из който продължаваше да ечи окаяното стенание.

— Какво става? — попита, видял някой да притичва покрай отворената врата на стаята му.

Джул Пепър, предположи Ле’лоринел и се затича след нея. Последва я чак до просторните пещери, които се намираха точно под покоите на Шийла и най-приближените й помощнички и в които живееха Чогуруга и Блуг.

Ле’лоринел беше принуден да се наведе рязко, докато влизаше, за да избегне стола, който полетя към главата му и се разби в каменната стена зад него. После отново се разнесе потресаващото стенание отпреди малко и когато погледна към Чогуруга, от чиито гърди се бе откъснало то, Ле’лоринел разбра, че човекоядката плаче.

В средата на залата лежеше подпухналото тяло на млад и силен людоед. Шийла Крий и Белани стояха над него, а в краката им, положил грозна глава върху гърдите на мъртвото чудовище, бе коленичил още един людоед. Ле’лоринел предположи, че това трябва да е Блуг, но после зърна огромния звяр да наднича от другия край на стаята, с изражение на болезнена тревога, което, както почувства елфът, не бе нищо друго, освен не особено убедителна преструвка.