Р. Салваторе - Саблено море

С тези думи Робилард се обърна и махна на останалите, след което хвърли последен лукав поглед на варварина.

— Ако това изобщо има някакво значение за теб; естествено — подхвърли той, уж на шега.

— Има — сериозно заяви Уолфгар, толкова сериозно, че всички го изгледаха учудено, а по лицето на Робилард се разля приятна изненада.

— На добър час, тогава — пожела им той и се поклони ниско, след което подхвана магията за телепортация, от която въздухът около него се изпълни с безброй пъстроцветни мехурчета.

Миг по-късно вълшебникът вече го нямаше и петимата приятели останаха сами.

Точно както някога.

Небето отново се бе смръщило и заплашваше да запрати насреща им нова вихрушка, ала дори това не можеше да стресне приятелите и те поеха на път, изпълнени с надежда и бодър дух, готови да преодолеят всички препятствия по пътя си. Бяха заедно и за първи път, откакто Уолфгар се бе завърнал от Бездната, между тях не цареше неловкост и напрежение. Чувстваха се добре заедно.

Разбира се, неочакваната поява на Уолфгар в ледената пещера, насред битката им с демона Ерту, ги бе изпълнила с огромна радост, ала също така и с голяма доза изненада. Оказало се бе, че не им е толкова лесно да се приспособят към това непредвидено развитие на събитията. Уолфгар се бе завърнал от отвъдното и цялата болка, с която четиримата му приятели вярваха, че са успели да се справят, изведнъж изплува на повърхността, а твърдостта, която си бяха наложили, за да могат да продължат напред, се стопи.

След първоначалното въодушевление неизбежно бяха настъпили доста промени — трудни, ала необходими. Приятелите трябваше наново да се опознаят и да свикнат един с друг, а това не се бе оказало толкова лесно. Уолфгар ставаше все по-потиснат и по-потиснат, докато накрая мрачното му настроение бе взело връх, превръщайки се в ярост, която му бе трудно да контролира и която бе станала причина за раздялата им. Ала ето че сега отново бяха заедно.

Много скоро закрачиха в ритъм, който бе удобен за всички — Бруенор беше начело и пробиваше път с якото си тяло, веднага след него вървеше Риджис, кой-: то оглеждаше местността и казваше на джуджето накъде да се насочи. Двуметровият варварин беше трета, за да следи какво се случва напред и около тях.

Последна, малко зад тях, идваше Кати-Бри. С Таулмарил в ръка, тя внимаваше да не изпуска от погледа си Дризт, който минаваше ту от едната, ту от другата им страна. Този път Гуенивар не беше с тях (всъщност, ониксовата статуетка беше у Кати-Бри), тъй като колкото по-дълго пантерата останеше в родната си равнина, толкова по-отпочинала щеше да бъде, когато я повикаха. А Дризт имаше силното чувство, че ще се нуждаят от нея, преди всичко да е свършило.

Снегът все още не беше завалял и приятелите поддържаха добро темпо, когато малко след пладне Кати-Бри забеляза, че Дризт им дава някакъв знак.

— Спри! — прошепна тя на Уолфгар и той предаде командата й на останалите.

Предводителят на малката им групичка Бруенор спря, запъхтян от дългата борба със снега, и се облегна на дръжката на секирата си.

— Дризт се връща — съобщи Уолфгар, за когото не бе трудно да види какво се случва отвъд високите преспи.

— Друга пътека — обясни елфът, когато стигна до тях. — Пресича нашата и отива на запад.

— Оттук трябва да поемем право на юг — напомни им Риджис, но Дризт поклати глава.

— Не е обикновена пътека — обясни той.

— Следи? — нетърпеливо попита Бруенор. — Още людоеди?

— Нещо друго — поклати глава елфът и им даде знак да го последват.

Само след стотина метра приятелите се натъкнаха на широка ивица силно отъпкан сняг, която пресичаше тяхната пътека и се спускаше по един стръмен склон на изток. Там, в ниското, където вятърът бе навял високи преспи, видяха малка падина, пълна с киша, над която се вдигаше пара.

— Какво, в името на Деветте пъкъла, оставя такива следи? — възкликна Бруенор.

— Полярен червей — отвърна Дризт.

Бруенор се изплю, Риджис потрепери, а Кати-Бри се изпъна, застанала изведнъж нащрек. Всички те в един или друг момент си бяха имали вземане-даване с отвратителните реморхази, огромните полярни червеи, и то им бе напълно достатъчно, за да са сигурни, че нямат никакво желание отново да се изправят срещу някой от тях.

— Не ми се ще да оставяме никакви врагове зад гърба си — обясни Дризт.

— И какво? Искаш да намерим проклетата твар и да я убием? — изръмжа Бруенор.