Р. Салваторе - Саблено море

Морик се ухили доволно, мислейки си какви ли пламенни удоволствия може да му достави огненият темперамент на пиратската главатарка.

Онова, което получи, бе последното, което очакваше.

Малко по-късно Морик излезе от стаята на Шийла със залитане. Главата му още пулсираше от крошето, което Шийла му бе нанесла, без дори да свали усмивката от лицето си. Недоумявайки защо Шийла беше посрещнала толкова остро опита му за сближаване (та той само се бе доближил до нея и я бе погалил по бузата с опакото на ръката си!), лусканецът се отправи към стаята на Белани, сипейки проклятие след проклятие. Не беше свикнал на подобно отношение от жените и сега му бе трудно да скрие възмущението си от Белани, която се показа на вратата и му препречи пътя.

— Да не си ухажвал някой разярен язовец? — подсмихна се тя.

— Дори това би било за предпочитане! — отвърна Морик и се опита да я заобиколи, за да влезе; тя обаче протегна ръка и го спря.

Лусканецът я изгледа въпросително:

— Да не би да ревнуваш?

— Мисля, че достатъчно добре знаеш колко струваш, за да можеш и сам да си отговориш на този въпрос.

Морик се накани да каже нещо, ала после осъзна скритата обида в думите на магьосницата и кимна одобрително.

— Да ревнувам? — скептично повтори Белани. — Не бих казала. Очаквах досега да си преспал най-малкото с Джул Пепър. Но не мога да отрека, че ме изненадваш — не мислех, че Шийла е твоят тип. А и ти не си нейният.

— Е, била си права — отбеляза Морик и като потърка слепоочието, което все още го болеше, влезе в стаята, този път, без да бъде спиран от Белани. — Подозирам, че ти би имала повече късмет, ако решиш да я ухажваш.

— Чак сега ли го разбра! — засмя се Белани и го последва, затваряйки вратата след себе си.

Морик се отпусна върху меките кожи и я погледна.

— Е, не можа ли да ме предупредиш? — попита той. — Или поне да ми намекнеш?

— И да се лиша от възможността да се позабавлявам?

— Не си пропуснала кой знае какво — увери я Разбойника и протегна ръце към нея.

— Искаш ли да се погрижа за нараненото ти слепоочие? — подхвърли Белани. — Или за наранената ти гордост?

Морик се замисли за миг.

— И двете — призна той и магьосницата се приближи с широка усмивка на лице.

— Това е последният път, когато те предупреждавам — рече тя, докато се мушкаше в леглото до него. — Забъркаш ли се с Шийла Крий, тя ще те убие. И то ако извадиш късмет. Много е вероятно вместо това да каже на Чогуруга, че я харесваш.

— Човекоядката? — ахна Морик ужасено.

— И ако това не те убие, то Блуг със сигурност ще го стори.

Белани пропълзя до него и понечи да го целуне, ала лусканецът се отдръпна — желанието му внезапно се бе изпарило напълно.

— Чогуруга — прошепна той и по гърба му пробягаха ледени тръпки.

Брулен безмилостно от ледения вятър, който го връхлиташе отдясно, Уолфгар бавно напредваше, навел глава, за да се предпази поне малко от свирепите, смразяващи талази. Прекосяваше един особено висок планински проход и макар че мястото беше прекалено открито, никъде другаде снегът не бе толкова малко, именно благодарение на неспирния вятър. Вярно, че всеки враг можеше да го забележи от цяла миля — черно петно на фона на бялата планина — ала Уолфгар беше сигурен, че никое живо същество (освен ако нямаше крила и не бе достатъчно силно, за да се пребори с мразовитите вихри) не би могло да го доближи.

Вместо да се бои от врагове, варваринът се надяваше, че старите му приятели ще го забележат. Как иначе би могъл да ги открие в тази необятна пустош, където единственото, върху което очите на пътника можеха да се спрат, бяха безкрайни върхове, и където всяка представа за разстояние беше напълно изкривена? Понякога поредното било, върху което дърветата ясно се различаваха, изглеждаше съвсем близо, ала в действителност се намираше на десетки мили и нерядко бе отделено от дълбоки пропасти, които Уолфгар нямаше как да преодолее, освен ако не изгубеше цели дни, за да ги заобиколи.

Как изобщо очакваше да ги открие, за кой ли път се запита варваринът и за кой ли път поклати глава, чудейки се как бе могъл да избере северната порта на Лускан и защо не се бе отказал дори след онази страховита буря в подножието на планината, когато съвсем ясно бе видял колко лесен е пътят на юг и колко непреодолим — този на север.

— Какъв глупак само ще се окажа, ако Дризт и останалите са си намерили подслон — някое градче, в което да прекарат зимата! — каза си той и се разсмя с глас.