Р. Салваторе - Саблено море

Морик прогони тази идея от главата си почти мигновено. Трябваше много да внимава, при положение че се намира в подобна опасна компания. Горко му, ако разгневеше Белани с опитите да се позабавлява с Джул. Потръпна само при мисълта за онова, което Белани бе в състояние да му причини. Открай време мразеше да си има вземане-даване с каквито и да било магьосници, тъй като не можеше да ги заблуди, както правеше с обикновените хора, а пък те можеха да го взривят на хиляди късчета, преди той да успее да ги доближи. Според Морик, магьосниците просто не играеха честно.

Да, трябваше много да внимава да не събужда излишна ревност.

А може би точно там беше проблемът, каза си той, мислейки за очевидната неприязън на Шийла. Може би огнената главатарка на пиратите не одобряваше приятеля на Белани именно защото тя самата си нямаше никого, който да я сгрее в дългите зимни нощи.

Лукава усмивка плъзна по лицето на Разбойника, докато гледаше спящата Белани.

— Ех, Шийла! — прошепна той и се зачуди дали изобщо ще иска да се върне у дома, след като прекара известно време с Шийла.

Може би тук го чакаха много по-големи богатства, отколкото някога щеше да има в Лускан.

Чогуруга гневно кръстосваше огромната стая, замеряйки всеки, който не успееше да се дръпне навреме, с каквото й попадне.

— Батунк! — не спираше да вие тя. — Батунк, къде си!

Скъпоценното й синче беше излязло начело на грабителски отряд — поход, който трябваше да трае не повече от няколко дни. Оттогава бяха минали почти десет дена, а от Батунк нямаше и следа.

— Сняг много дълбок — спокойно се обади Блуг, който се бе излегнал в огромен хамак (подарък от Шийла Крий), така че масивните му крака висяха от двете страни на плетената люлка.

Чогуруга се втурна към него и с един замах го изтърси от хамака:

— Ако научи, че ти наранил…

— Батунк излязъл — все така спокойно й напомни Блуг, било защото не искаше да се нахвърля върху красивата си жена, било защото не искаше да се присмива на очевидната й истерия. — Той или се върне, или не. Блуг няма излезе търси го.

Простичката логика (достатъчно проста, за да може дори Чогуруга да я разбере) не успя да успокои човекоядката, но поне я накара да отклони вниманието си от Блуг.

Виейки отчаяно, тя се обърна и отново започна да кръстосва стаята.

В действителност синът й не за първи път закъсняваше след подобни мисии, ала този път беше различно и то не само заради свирепата буря, извила се най-неочаквано. Този път, Чогуруга го усещаше с цялото си същество, се бе случило нещо ужасно. Гибел беше сполетяла скъпия й Батунк.

Този път той нямаше да се завърне.

Човекоядката бе напълно сигурна.

Морик се ухили широко и като извади от малката кожена кесийка на пояса си още един бокал — красив предмет, изработен от сребро и фино стъкло, го постави на масичката пред Шийла Крий.

Шийла го погледна развеселено и му кимна да продължи.

Този път от кесийката излезе бутилка елфическо вино, прекалено голяма да се побере в кесийката дори сама, камо ли пък заедно с двата бокала.

— Какво друго криеш в магическата си кесия, лусканецо? — подозрително попита Шийла. — Белани знае ли, че притежаваш подобен предмет?

— И защо това трябва да я интересува, прекрасна Шийла? — отвърна Морик и щедро напълни чашата пред Шийла със скъпата течност, след което сипа малко и в своята. — Аз не съм заплаха за никого тук. Аз съм приятел, не враг.

Шийла се подсмихна и надигна чашата си с такъв замах, че виното се разплиска. Все така невъзмутимо, тя отпи огромна глътка, тресна бокала на масата и обърса зачервеното си лице.

— Да не мислиш, че някой враг би казал нещо друго? — направо заяви Шийла. — Малцина се признават за зложелатели, след като вече са заловени.

Морик се изкиска:

— Не одобряваш решението на Белани да ме доведе тук — отбеляза той.

— Никога не съм твърдяла друго.

— Не одобряваш и интереса, който тя проявява към мен — осмели се да добави Морик.

Шийла не можа да скрие сянката, която пробяга по лицето й, и неспокойно се размърда в стола си. Окуражен от мисълта, че рязкото й държание към него се дължи всъщност на ревност (а в очите на самоуверения лусканец подобна възможност изглеждаше напълно правдоподобна), Морик поднесе чашата си към Шийла.

— Да пием за деня, когато и двамата ще оценим по достойнство качествата на другия! — рече той.

— Както и за деня, когато всеки от нас ще прозре истинските желания на другия! — добави Шийла с широка усмивка.