Р. Салваторе - Слугата на отломъка

Морик въздъхна и пусна завесите, после обаче застина на мястото си, вцепенен от изненада и ужас, когато нечия ръка запуши устата му и допря тънко острие в гърлото му.

— У теб ли са камъните? — разнесе се шепот в ухото му, неимоверно властен и ледено спокоен.

Ръката върху устата му се отмести и го принуди да извие глава назад, напомняйки му колко е уязвимо гърлото му.

Морик не отговори, трескаво прехвърляйки възможностите пред себе си. Бягството определено не беше сред тях — ръката, която го държеше, бе прекалено силна, а онази, която опираше ножа в гърлото му — страховито спокойна. Който и да бе нападателят му, той със сигурност го превъзхождаше многократно.

— Ще те попитам само още веднъж — разнесе се шепот в ухото му. — След това ще сложа край на тази досада.

— Ти не си елф на мрака — отвърна Морик, колкото за да си спечели малко време, толкова и да се увери, че непознатият (а че той не е елф, Разбойника бе напълно убеден) няма да действа прибързано.

— Може и да съм, но преобразен от някоя магия — отвърна нападателят му. — Но това, разбира се, не е възможно, тъй като никоя магия не действа в тази стая.

При тези думи той отблъсна Морик назад и като го улови за рамото, го завъртя към себе си.

Въпреки че не го познаваше, Морик отлично разбираше в каква опасност се намира. Сведе очи към кинжала в ръката си — колко жалко изглеждаше той в сравнение с великолепната, украсена с изумруди кама на неговия противник, досущ като съотношението на силите между собствениците им, горчиво си помисли Морик.

Той беше може би най-ловкият крадец в Лускан, град на крадци и мошеници, а славата му, макар и нарочно попресилена от него самия, бе напълно заслужена. А ето че този непознат, навярно с цяло десетилетие по-възрастен от него, стоеше насред стаята, съвършено спокоен и уверен в себе си.

Този мъж беше проникнал в стаята му и бе останал незабелязан, въпреки че Морик я бе претърсил с влизането си. Изведнъж лусканецът забеляза, че чаршафите са смачкани, макар че само преди няколко минути бяха съвършено опънати.

— Ти не си елф на мрака — осмели се да повтори той.

— Не всички, които работят за Джарлаксъл, са елфи на мрака, не е ли така, Морик? — отвърна непознатият.

Разбойника кимна и окачи кинжала на кръста си, в отчаян опит поне малко да разсее възцарилото се в стаята напрежение.

— Скъпоценните камъни? — настоя непознатият и по лицето на Морик се изписа неподправен ужас, който той не успя да скрие. — Трябваше да ги купиш от Телсбъргър. Пътят пред тебе беше чист, а задачата — съвсем елементарна.

— Пътят щеше да бъде чист — поправи го Морик, ако не беше един злопаметен магистрат.

Непознатият продължи да се взира в него, а безстрастното му изражение с нищо не подсказваше дали е склонен да слуша извинения, или не.

— Телсбъргър е готов да ми ги продаде — побърза да добави Морик. — На цената, за която се бяхме разбрали.

Спира го единствено страхът, че Джаркхелд може да му отмъсти. Старият ми има зъб. Знае, че съм се върнал и би дал мило и драго отново да ме покачи върху Карнавала на разбойниците, но не може… по нареждане на по-високопоставени от него, доколкото знам. Благодари на Джарлаксъл от мое име.

— Благодари му сам, като изпълняваш каквото ти е наредено — отвърна непознатият и Морик неспокойно се размърда. — Той ти помага, за да пълниш кесията му, а не да го заливаш с благодарности.

Разбойника кимна:

— Боя се да се опълча на Джаркхелд. Не знам колко нависоко мога да се прицеля, без да си навлека гнева на лусканските власти и по този начин да навредя на интересите на Джарлаксъл.

— Джаркхелд не е проблем — отвърна непознатият толкова категорично, че Морик му повярва на мига. — Довърши сделката.

— Но… — понечи да каже нещо Морик.

— Тази вечер — прекъсна го непознатият, след което отиде до вратата и се зае да обезвреди всички клопки и ключалки.

Морик не можеше да повярва на очите си — на него самия, който ги познаваше отлично и който разполагаше с ключове за уж сложните ключалки, му трябваха няколко минути, за да влезе, а ето че сега вратата зейна широко само след две минути.

Непознатият се обърна и хвърли нещо в краката му.

Парче тел.

— От най-долната клопка — беше се разтегнала, затова я поправих вместо теб.

После излезе и затвори вратата, връщайки всички капани на мястото им, както Морик разбра по разнеслото се отвън прищракване.

Разбойника предпазливо отиде до леглото и отметна завивките. В дюшека зееше голяма дупка, изрязана съвършено точно, така че да побере натрапника. Морик се изсмя безпомощно, а уважението, което хранеше към войниците на Джарлаксъл, нарасна още повече. Дори не отиде до вазата, тъй като отлично знаеше, че сферата вътре е фалшива — истинската току-що си бе тръгнала заедно с непознатия.