Р. Салваторе - Слугата на отломъка

Псионистът допря дълги, тънки пръсти до челото на своята жертва и проникна в съзнанието й. Веднага усети нечовешкия й ужас — въпреки че магията на Рай’ги беше сковала тялото на жената, мозъкът й бе незасегнат и тя с болезнена яснота разбираше, че пред себе си има истински елфи на мрака.

Кимуриел си позволи да се наслади на ужаса й само един миг, после преля в нея част от псионистката си сила, обграждайки я с „броня“ от кинетична енергия, същата, която бе усъвършенствал в последната битка между Ентрери и Дризт До’Урден.

Когато всичко бе готово, той кимна.

Тънкото, елфическо острие на Берг’иньон се стрелна към врата й и нападението му начаса прогони защитната магия, с която Рай’ги го бе направил невидим.

Младият Баенре се хвърли в яростна атака — удар след удар се посипаха навсякъде по тялото на злощастната жена, веднъж Берг’иньон дори стовари и двата си меча върху главата й със страховита сила.

Кръв обаче не потече, не се разнесоха викове на болка — „бронята“ на Кимуриел погълна всички удари, натрупвайки огромната им мощ в себе си.

След няколко минути, усетил, че магията му е на привършване, Рай’ги предупреди двамата си другари.

Берг’иньон отстъпи назад, а Кимуриел затвори очи, докато магьосникът започна ново заклинание.

И Берг’иньон, и Кимуриел се ухилиха злокобно, когато Рай’ги извади малко топче прилепово гуано, от което се разнасяше остър мирис на сяра, и насила го натика в устата на жената, отприщвайки заключената в него магия. Топчето припламна ярко и изчезна в гърлото на жената.

И ето че улицата отново бе пред тях, само на няколко крачки. Рай’ги блъсна жената там, откъдето я бяха взели, после Кимуриел затръшна вратата на междупространствения портал, който току-що бе отворил.

Първа спря да действа вцепеняващата магия на Рай’ги и жената се олюля. Опита се да извика, ала от изгореното й гърло се откъсна само мъчителна кашлица.

Израз на абсолютен ужас бавно се изписа по лицето й.

— Усетила е енергията, заключена в кинетичната „броня“ — обясни Кимуриел. — Аз вече не я контролирам, единствено нейната воля още я задържа да не изригне.

— Колко дълго? — разтревожено попита Рай’ги, ала магьосникът само се усмихна и им даде знак да гледат и да се забавляват.

Жената се затича и тримата елфи видяха как хората наоколо я зяпват — някои (вероятно шпионите, които работеха с нея) предпазливо се приближиха, други просто бяха любопитни.

Тя повече не можеше да удържа кинетичната бариера и ужасът, обзел я при вида на тримата елфи на мрака, отстъпи място на пълно недоумение. Изведнъж всички страховити удари на Берг’иньон сякаш се посипаха отгоре й. Всяко намушкване, всяко пробождане, жестокият удар по главата, мечът, забит до дръжка в сърцето й — те до един се стовариха върху безпомощната жена. Гледано отстрани, тя сякаш се разпадна на късчета, насред фонтан от кръв, шурнал отвсякъде — от лицето, от главата, от гърдите й.

Тя рухна почти на мига, но преди някой да успее да направи каквото и да е — било да се втурне да бяга, било да й се притече на помощ — подейства и последната магия на Рай’ги. Мощно огнено кълбо изригна в гърлото на издъхналата жена и направи на парчета както обезобразеното й тяло, така и мнозина нещастници, имали лошия късмет да се намират достатъчно наблизо.

Онези, които се спасиха — съюзници на жената и случайни минувачи — изумено се взряха в овъглените останки, а ужасът, изписал се по лицата им, достави огромно удоволствие на безмилостните елфи на мрака.

Отлично представление. Превъзходно.

За Берг’иньон обаче, случилото се току-що бе нещо повече — недвусмислено напомняне, че винаги трябва да е нащрек покрай тези двамата. Дори за елфи на мрака, които по принцип се отличаваха с изключителна дарба в мъченията и убийствата, Кимуриел и Рай’ги бяха забележително вещи, истински виртуози.

Настани се в някогашната си стая. Дори си върна името. Оказа се, че паметта на лусканските власти е забележително къса.

Едва предишната година Морик Разбойника беше обвинен в заговор за убийството на почитаемия капитан Дюдермонт от „Морски дух“, прословутия ловец на пирати. Тъй като в Лускан това бе почти същото, както да бъдеш осъден, Морик установи, че го грози съвсем реалната опасност да бъде жестоко екзекутиран на Карнавала на разбойниците, пред очите на целия град. Всъщност той тъкмо понасяше може би най-ужасяващото мъчение, което бе в състояние да си представи, когато капитан Дюдермонт, отвратен от грозното зрелище, го помилва.