Р. Салваторе - Слугата на отломъка

— Май наистина си започнал да ставаш по-бавен — отбеляза елфът. — Колко жалко! Добре, че вече победи заклетия си враг, защото на Дризт До’Урден все още му предстоят векове младежка бързина.

Ентрери изсумтя презрително, макар че в действителност подобни мисли вече му бяха минавали през ума. Целият му досегашен живот бе преминал под знака на съвършенството и непрестанната бдителност. Дори сега, когато вече не беше млад, Ентрери бе убеден, че е в състояние да се справи с почти всеки враг, било с помощта на воинските си умения, било с находчивост и предварителна подготовка на бойното поле, но изобщо не му се искаше да губи бързината си. Не му се искаше да изгуби блестящата дарба, която бе развивал през целия си живот.

Копнееше да отрече казаното от Джарлаксъл, но не можеше, защото дълбоко в себе си знаеше, че бе изгубил онази последна битка с Дризт — ако Кимуриел Облодра не се бе намесил със своите псионистки умения, именно Дризт щеше да победи.

— Ти не спечели, защото беше по-бърз — възрази той вместо това.

Джарлаксъл пристъпи към него, присвил заплашително очи, а красивите му черти бяха разкривени от заплашително дори гневно изражение, нещо, което му се случваше много рядко.

— Имам това! — заяви той и отметна плаща си, разкривайки крайчеца на Креншинибон, който бе мушнат в един от джобовете му. — Никога не го забравяй. Бих могъл да те надвия и без негова помощ, въпреки че наистина си те бива, приятелю, повече, отколкото всички други човеци, които познавам. Но с кристалния отломък… с него ти си просто обикновен смъртен. Слят с Креншинибон, мога да те унищожа само с една мисъл.

Никога не го забравяй!

Ентрери сведе поглед, поразен както от думите на Джарлаксъл, така и от тона му, запечатвайки в съзнанието си нетипичното изражение на обикновено усмихнатото му лице. „Слят с Креншинибон… обикновен смъртен?“ Какво, в името на Деветте пъкъла, означаваше това? „Никога не го забравяй!“ О, да, Артемис Ентрери нямаше скоро да забрави този урок.

Когато отново вдигна очи, палачът видя, че Джарлаксъл си е възвърнал обичайното лукаво, леко развеселено изражение, което караше всички, които го срещнеха, да подозират, че хитрият наемник знае повече, отколкото им казва, повече, отколкото изобщо бе възможно да знае.

При вида на успокоилия се Джарлаксъл, мислите на Ентрери се насочиха към двубоите, които от известно време двамата водеха най-редовно. Наемникът не тренираше с никого другиго и Рай’ги бе направо поразен, когато за първи път чу за намеренията му.

Ентрери добре разбираше логиката зад подобно мислене. Джарлаксъл оцеляваше, поне до известна степен, благодарение на това, че бе загадка дори за най-приближените си. Никой не можеше да се похвали, че наистина го познава, защото той държеше и враговете, и съюзниците си нащрек, караше ги да си задават безброй въпроси и вечно да се съмняват. А ето че сега разкриваше толкова много на Артемис Ентрери.

— Кинжалите — обади се палачът, след като си възвърна присъщото спокойствие, а по лицето му се изписа обичайното хитро изражение. — Те не бяха истински.

— За теб — може би да — отвърна елфът по обичайния си загадъчен начин.

— Не бяха — настоя Ентрери. — Не е възможно да носиш толкова кинжали у себе си, а никоя магия не е в състояние да ги създаде така бързо.

— Както кажеш. Макар да ги чу как издрънчават, докато ги отблъскваше с оръжията си и сам да усети тежестта им, когато няколко от тях се забиха в плаща ти.

— Мислех, че съм ги чул да издрънчават — поправи го Ентрери, чудейки се дали пък най-сетне не бе открил пролука във вечната игра на догадки и предположения на Джарлаксъл.

— Това не е ли едно и също? — разсмя се наемникът, но в смеха му се прокраднаха злокобни нотки.

Палачът вдигна наметката си и видя, че няколко кинжала (при това съвсем истински) все още стърчат от долния й край, на две-три места имаше дупки.

— Е, поне част от тях трябва да са били въображаеми — не искаше да отстъпи той, но думите му не прозвучаха особено убедително.

Джарлаксъл, който никога не издаваше тайните си, просто сви рамене.

Ентрери въздъхна сърдито и се насочи към вратата.

— Никога не забравяй, приятелю — застигнаха го думите на наемника, — че една илюзия може и да те убие, ако вярваш в нея.

Ентрери поспря и хвърли мрачен поглед през рамо.

Не бе свикнал да го заплашват толкова открито, но отлично знаеше, че Джарлаксъл никога не изрича празни предупреждения.