Марк Лорънс - Императорът на тръните

— Удариха по семейството ми — казах аз и вдигнах рамене. — Извоювах си кралство, защото не позволих такива удари да останат безнаказани.

Графът се вгледа в мен. Слънчевите лъчи ме заливаха през прозореца с изглед към морето, превръщаха ме в тъмен силует, изрязан черен в светлината. Какво се случваше под тънката му златна диадема, питах се аз, какви сметки си правеше старецът? Защото сметки си правим всички. Може би не толкова хладнокръвно като Каласади, но все пак в главите ни тече някаква аритметика. Какво ли си мислеше за мен, за това свое разредено семе, за детето, родено от обичната му дъщеря и презрения Анкрат? Само допреди месец съм бил за него единствено име. В главата му нямаше спомени за детството ми, нямаше умиляващи образи на сладко прощъпалче, които да смекчат острите ръбове на младия убиец, когото виждаше в момента — кръв от неговата кръв.

— И как би го направил? Халифът на Либа живее в земи, които не приличат на нашите. Ще си бял човек на място, където бели хора почти няма. Чужденец в чужда земя. Ще се набиваш на очи. За появата ти ще се разбере още щом стъпиш на брега на Африк. Там приятели няма да намериш, само пясък, болести и смърт. Бих се радвал Ибн Фейд и Каласади да умрат. Фейд, задето ми нанесе удар в собствения ми дом, Каласади — заради подлостта му. Но ако това беше по силите на самотен убиец, особено на самотен бял убиец, вече да съм изпратил такъв. Не заради набезите на Фейд — аз съм човек на честта и като такъв отговарям на войната с война, — а в отговор на опита му за покушение.

Всички амбициозни мъже за това се молят — съдбата да ги изправи срещу човек на честта. Макар в онзи миг да презирах дядо си за слабостта му, бях и някак щастлив, щастлив, че нейде в помията, от която съм се пръкнал, има и щипка материал от такъв човек.

— Прав си, че не би било лесно, граф Ханса. — Поклоних му се. — Може пък да почакам, докато стане лесно… без съмнение трябва да науча повече, да помисля сериозно по въпроса.

Дядо стигна до решение. Видях как лицето му се промени. Би бил ужасен играч на покер, това мога да ви кажа.

— Остави Ибн Фейд и неговите креатури на мен, Йорг. Те посегнаха на Утрен, на мен и на семейството ми в замъка. Отмъщението е мое и аз ще отмъстя.

Старецът беше претеглил залозите. От едната страна — животът на непознат роднина с лоша кръв, от другата — шансът да се отърве от отколешен враг. Дали „непознат роднина“ беше прераснало в „сина на Роуен, детето на дъщеря ми“ и така бе натежало на везните, или графът смяташе шансовете ми за успех за по-нищожни дори от претенциите ми за роднинство, можех само да гадая.

— Оставям ги на теб тогава — казах и се поклоних леко. Лесно изрекох лъжата. Избрах да приема, че вижда в мен сина на дъщеря си.

Запасих се добре с провизии, натоварих мулето с мехове вода и сушено месо. Плодове щях да бера по пътя — на Конски бряг, през лятото, е достатъчно да протегнеш ръка, за да откъснеш ябълка, кайсия, слива, праскова, круша и дори портокал. Взех и палатка, защото сянката е рядък лукс сред сухите хълмове отвъд крайбрежието, а без морския бриз жегата е непоносима. Чувал съм, че маврите често са завладявали южните кралства — Кадиз, Кордоба, Утрен, Уенит, Андалут и дори Арамис. Явно не откриват особена разлика между тях и своя прашен Африк.

— Иберико, а?

Затегнах каиша на дисагите под корема на мулето и вдигнах поглед.

— О, Бащице! — ухилих се напук на свъсената му физиономия. Бях кръстил така стражаря преди месеци, когато пристигнах тук инкогнито, а той упорито не ме пускаше да вляза в замъка.

— Гледах си аз работата и идва граф Ханса. „Грейсън“ — вика. Обича той да знае имената на сичките си хора. „Грейсън — вика и слага ръка на рамото ми. — Младият крал Йорг тръгва на път и бих искал да го придружиш.“ „Доброволно“, тъй рече.

— Бащице, сам не бих се сетил за по-приятна компания от твоята.

Изправих се и плеснах мулето по хълбока. Изглеждаше яко добиче, проскубано, но силно. В конюшнята казаха, че било над четирийсетгодишно и умно. Сметнах, че ще е добре да имам поне един белобрад мъдрец в бандата си.

— Отмъщаваш си, задето те накарах да пиеш вода от коритото за конете, нали? — каза Бащицата. Физиономията му се вкисели съвсем, което ме наведе на мисли за брат Роу.

Завъртях глава.

— Донякъде. — Всъщност нямах представа, че графът ще ми тропоса придружител, нито кого ще избере. — Във всеки случай вярвам, че ще ти е приятно да се разтъпчеш. Дори хълмовете на Иберико са за предпочитане пред още един ден на пост пред Долната порта, нали?