Марк Лорънс - Императорът на тръните

— За шаха ли се цупиш още? — Наближи ме и долових аромата на карамфил. — Казах ти, че играя от шестгодишен.

Разчупих комата хляб и коричката се разпадна на трохи.

— Доведи Рикард, моля те.

Макин стана, гаврътна на екс напитката си — кафе, рядко и студено, както го обичат гвардейците, — и излезе, без да задава въпроси. Такъв беше Макин, разбираше от половин дума.

Върна се след няма и минута, заедно с Рикард, който внесе кал по кожените постелки на шатрата. Трохи от собствената му закуска се бяха залутали в пищния му русоляв мустак.

— Господарю? — Сгъна се в поклон, навярно предупреден от Макин да внимава в картинката.

— Искам да пришпориш коня си към Призрачния. Говори с канцлер Кодин и с кралицата. Настигни ни по най-бързия начин да докладваш. Ако в доклада ти се споменава за мъж с бледа кожа, вземи със себе си черното ковчеже от съкровищницата ми, онова със сребърния орел на капака, и десет души да го охраняват. Кодин ще ти помогне с организацията.

Макин вдигна вежда, но въпросите му се ограничиха с това.

Придърпах шахматната дъска и взех една ябълка от масата. Отхапах, пръсна сок и малки капчици блеснаха по черно-белите квадрати. Фигурите стояха по местата си, строени. Сложих пръст върху бялата царица и описах бавен кръг, така че фигурата се завъртя около основата си. Или беше фалшив сън, в който Катерин беше надминала себе си, и Миана беше добре, или беше истински сън и Миана беше добре.

— Още една игра, Йорг? — попита Макин. Отвън долиташе деловата врява на войници, които вдигат лагера си за поход.

— Не. — Царицата падна и събори две пешки. — Приключих с игрите.

Взех Призрачния и планинската корона, когато бях на четиринайсет, и издържах тежестта ѝ три месеца, преди отново да хвана пътя. Ходих на север до Хаймски цеп и на юг до Конски бряг, а петнайсет навърших в замък Утрен под покровителството на граф Ханса, моя дядо. И макар да бях отишъл там заради тежката му кавалерия и с надеждата да намеря силен съюзник в Южните земи, останах заради тайните, които лежаха под замъка. В едно забравено мазе частица от един изгубен свят проби в нашия.

— Излез, излез, където и да си. — Почуках с дръжката на кинжала си по машината. В тясното мазе звукът отекна толкова силен, че ушите ми писнаха.

Пак нищо. Само треперливата светлинка и жуженето на трите светещи мехура над мен, единствените, които все още работеха.

— Хайде, сърдитко. Показваш се да плашиш всеки свой гост. С това си известен. Защо се криеш от мен?

Потропвах с кинжала, метал в метал. В бавно темпо, замислено. Защо му беше на Фекслър Брюс да се крие от мен?

— Мислех, че съм ти любимец. — Завъртях образния пръстен в шепата си. Фекслър ми го бе дал почти даром, затова считах пръстена за подарък много по-ценен от всичко, което бях получил някога от баща си.

— Това някакъв тест ли е? — попитах. — Искаш нещо от мен?

Какво би могъл да иска от мен един Строителски дух? Нима имаше нещо, което да не му е по силите? Което да не може да си вземе сам или да си го направи? Или да си поиска? Ако искаше нещо, щеше да си поиска, нали?

— Искаш нещо.

Един от светещите мехури примигна, светна силно и угасна напълно.

„Иска нещо от мен, но не може да помоли.“

Вдигнах образния пръстен пред окото си отново видях света — целия свят, погледнат отвън, скъпоценен камък в синьо и бяло, увиснал в мрака, където живеят звездите.

„Иска да видя нещо.“

— Къде си, Фекслър? Къде си се скрил?

Ядосах се и понечих да сваля пръстена, но точно тогава миниатюрна точица светлина привлече вниманието ми. Малка червена точка в завихреното синьо. Наместих стабилно пръстена между костите на скулата и веждата си.

— Къде си? — попитах и завъртях външната пластина на пръстена. Светът порасна под мен, все едно падах към него. Продължих да въртя наляво-надясно, насочвах погледа си, прицелвах се в плячката — немигащата червена точка, която сякаш ме теглеше към себе си, все по-бързо, докато способностите на пръстена не се изчерпиха и точката не се закова над гол хълм нейде в лошите земи западно от Конски бряг.

— Искаш да отида там ли? — попитах.

И вторият светещ мехур припламна и угасна.

Постоях още миг под трепкащия светлик на последния мехур, после свих рамене и поех по тясното спирално стълбище към замъка горе.

Стаята с картите се намира във висока кула с изглед към морето. Държат свитъците в туби от намаслена кожа, всяка с восъчен печат с герба на дядо ми. Седем тесни прозореца пропускат дневната светлина, поне когато специалните капаци не са затворени срещу стихиите на дъждовния сезон. Грижата за картите е поверена на един тип, писар, и той стои в стаята от зори до здрач, готов да отвори тубите за всеки, който е получил разрешение да прегледа съдържанието им, и после да ги запечата отново.