Марк Лорънс - Императорът на тръните

— Прав си — рекох. И наистина беше прав. Но кога светът е бил само в черно и бяло? Примигнах и червената светлинка грейна в мрака от вътрешната страна на клепачите ми. — Знам, че си прав, но на мен често не ми е по силите да тръгна в правилната посока, вуйчо. Аз съм изследовател. Може би този сърбеж е познат и на теб?

Той потърка брадата си и бърза усмивка се промуши през тревогата.

— Не може ли да изследваш нещо друго?

— Ако ще поемам глупави рискове, по-добре да е сега, докато съм млад, не мислиш ли? Сега, а не когато онова невръстно момиченце, дето сте ми го намерили, порасне и очаква от мен да го гледам като цвете в саксия с все коприните и труфилата. Ако грешките ми се окажат фатални, просто ще ѝ намерите друг съпруг.

— Това няма нищо общо с Миана. Просто не бива да ходиш там, Йорг. Ако мислех, че това ще те спре, щях да ти забраня и да пратя стражи да те вардят.

Поклоних се и си тръгнах.

— Ще взема муле — казах през рамо. — Няма смисъл да излагам на риск хубаво конско месо.

— По този пункт сме на едно мнение — извика той след мен. — И не му давай да пие застояла вода, докато си там.

Излязох под яркото слънце. Вятърът още брулеше двора, носеше студ от морето, но въпреки това слънцето прежуряше неприятно.

— И първо се отбий в Кародски извори! — стигна до мен викът на Робърт, докато вървях към покоите си.

— Каласади и Ибн Фейд. — Имената звучаха екзотично.

— Единият силен в магията, другият — силен във властта. — Дядо ми седеше на трона, където графовете на Утрен бяха седели от поколения, с лице към морето.

Кръг от Строителско стъкло, по-яко от стените, в които беше вградено, и цели три метра в диаметър, ни показваше Средното море. Дъгата на хоризонта превръщаше морето в лазурен безкрай, прошарен с бяло от вълните. Оттатък тези дълбини, невидим за окото, от другата страна на Корсарския остров и в същото време не по-далече от Крат, лежеше Рим и неговите доминиони.

Дворът на халиф Ибн Фейд може да беше в сърцето на пустинята, но корабите му кръстосваха морето, маврите се опитваха да сложат отново ръка на отсамните земи, които преминаваха от християнския към мюсюлманския свят и обратно от незапомнени времена. Матмагьосникът на Ибн Фейд, Каласади, навярно се беше върнал в сянката на халифския трон да изчисли оптималния момент за следващия удар и шансовете му за успех.

Далече под нас вълна шамароса скалите. Не усетихме сблъсъка, но по стъклото пръсна морска вода, капки като мъниста. Два пъти на ден спускаха момче в голяма кошница да измие стъклото, така че единствено старостта да замъглява гледката на графа.

— Четири платна — каза той.

Видял бях само три. Малък търговски кораб с червен корпус, който транспортираше стоки покрай брега, и две рибарски лодки, които подскачаха по вълните по-навътре в морето.

Дядо забеляза бръчката между веждите ми.

— Далече, на самия хоризонт. — Гласът му беше тих и мек въпреки ръждата на старостта.

Зърнах нещо бяло. Платна на кораб за далечно плаване. Боен кораб може би? Пиратски съд от Корсарския остров? Или някоя плоскодънна гемия от Аегипет, натоварена със съкровища?

Отидох при стъклото и опрях ръка в хладната му повърхност. Преди колко ли столетия е било плячкосано и от коя ли руина? Редмон със сигурност имаше някой свитък в проветривата си кула, който пазеше и тази тайна.

— Трябва да умрат — казах аз. Халифът беше само име за мен, но Каласади… Честичко мислех за него. Човекът с числата.

Дядо се разсмя на трона си, високата облегалка от светла китова кост бе разперена над главата му като пръските на разбиваща се вълна.

— Какво, ще тръгнеш по петите на всеки, който ти е сторил зло, така ли, Йорг? Без значение колко е далеч? Или колко дълго бяга от теб? Струва ми се, че това ще те превърне в роб на шанса, ще ловуваш, вместо да живееш.

— Бяха ти подготвили ужасна смърт, щеше да агонизираш с писъци, докато отровата те изяжда отвътре — казах аз. — Жена ти също. Синът ти.

— А вината щеше да се стовари върху теб. — Прозина се толкова широко, че челюстите му изпукаха, после плъзна бавно длани по наболата си брада.

— Отровата е мръсно оръжие — казах аз. Не че това ми беше попречило да я използвам в Гелет. Имам балансиран възглед за света, но въпросният баланс винаги е в моя полза.

— Мръсна е играта, която играем. — Дядо кимна. Гледаше ме откъм бръчките си с черните си очи, същите като на мама.

Може би не отровата ме вбесяваше толкова. Или задето щяха да стоварят вината на моя гръб — последното без съмнение е било гениална хрумка в последния момент, подарен шанс, от който Каласади е решил да се възползва, и нещо, в което Ибн Фейд нямаше пръст. Помнех Каласади от единствената ни среща в двора, как ме преценяваше, как обмисляше и изчисляваше вероятностите. Може би именно тази липса на лична враждебност направи враждата ми лична — той ме бе свел до числа и вероятности. Призракът на Фекслър е бил създаден по подобен начин, като са свели истински човек до числа. Грозна работа, ако питате мен.