Марк Лорънс - Императорът на тръните

— Не ти ли е хрумвало да предложиш друга стая? — попитах го, когато вятърът се опита да изтръгне картата от ръцете ми за двайсети път. Вече час гонех документи из стаята и толкова се бях ядосал, че можех човек да убия. На мястото на Редмон, писаря, отдавна щях да съм грабнал арбалет и да съм открил огън по хората долу през някой от седемте прозореца. Залових картата, преди да е литнала от масата, и отново я затиснах с четирите преспапиета, от които беше избягала.

— Добрата вентилация е важна за съхраняването на пергамента — отговори Редмон. Гледаше в пода и стискаше перото си до побеляване. Май се тревожеше, че както съм се ядосал, току-виж съм наранил безценните му повереници. Ако ме познаваше, щеше да се тревожи за собственото си здраве. Изглеждаше ми достатъчно кльощав да мине през някой от прозорците.

Отрих хълмистия район, който бях видял през образния пръстен — някъде там беше възвишението с търпеливата червена точка. Чудил се бях дали на склона му наистина не грее червена точка, толкова ярка, че да я видя от черния покров на небето, но после съобразих, че светлината ѝ не се беше усилила с увеличаването на образа, значи беше някакъв хитър трик, като капката восък върху огледало, която разваля отражението.

— Това какво означава? — попитах и сложих пръст върху един символ, който покриваше района. Всъщност знаех какво е. Бях виждал три такива символа на картите на Анкрат в библиотеката на баща си — върху Злата сянка, Източен мрак и Белега на Кейн. Но не беше изключено символите да имат друго значение тук, в Южните земи.

Редмон пристъпи към бюрото и се наведе.

— Обещани райони.

— Обещани? — попитах.

— Полуживите земи. Не е място, където да пътува човек.

Явно символите имаха същото значение като в Анкрат. Предупреждаваха за зараза, останала още от Строителските войни, утайка от техните отрови или сенки от Деня на Хилядата слънца.

— А защо „обещани“? — попитах аз.

— Обещанието на Чен Благородния, разбира се. — Писарят изглеждаше изненадан. — Че когато полуживотът се изчерпи, тези земи ще бъдат върнати на хората да ги обработват. — Редмон побутна нагоре лещите за четене с телени рамки, които се крепяха на носа му, и се върна при големите тефтери на голямото бюро пред високите до тавана лавици, чиито отделения бяха претъпкани с документи.

Навих свитъка и го хванах като бухалка.

— Ще взема това да го покажа на лорд Робърт.

Редмон ме погледна с такава мъка, все едно отвеждах единствения му син да го използвам вместо мишена за тренировка по стрелба с лък.

— Ще се грижа за картата — рекох.

Намерих вуйчо си в конюшните. Той прекарваше много време там и след като се запознах с грозната му жена, вече знаех защо. Говореше се, че в присъствието на коне въпросната дама започвала да киха, кихала все по-начесто и все по-силно, докато човек не придобивал впечатлението, че ще си изкиха очите. Робърт очевидно се чувстваше щастлив в конюшните, говореше си за конско потекло с главния коняр и се любуваше на добичетата. В конюшните на замъка имаше трийсет животни, всичките първокласни представители на породата си, предназначени за най-добрите рицари на вуйчо ми, кавалеристи, които живееха отделно от стражата и в много по-голям лукс, както се полага на мъже с титла.

— Какво знаеш за Иберико? — извиках му, докато го наближавах между отделенията.

— Добър ден и на теб, младежо. — Поклати глава и потупа по врата черния жребец, който беше проточил шия към него над вратичката на отделението си.

— Трябва да ида там — рекох.

Вуйчо ми отново поклати глава, този път по-енергично.

— Иберико е мъртва земя. Обещана, но недадена. Не ти трябва да ходиш там.

— Вярно. Не ми трябва. Но се налага . Така че какво можеш да ми кажеш за Иберико?

Жребецът изпръхтя и завъртя очи, усетил сякаш раздразнението на господаря си.

— Мога да ти кажа, че хората, които отиват там и на други такива места, се поболяват и умират. При някои минават години, докато отровата ги изяде отвътре, други умират само след броени дни или седмици, косата и зъбите им падат, повръщат кръв.

— Значи ще трябва да действам бързо. — Стиснал бях решително зъби, но внезапни съмнения надигнаха глава и се сбориха за надмощие с решимостта ми.

— Сред хълмовете на Иберико има места, които изглеждат съвсем нормално, обикновен пущинак, но минеш ли оттам, кожата ти се свлича на парцали. — Робърт побутна коня и пристъпи към мен. — Малкото, което расте там, е изкривено, малкото, което живее — неестествено. Съмнявам се нуждата ти да е по-голяма от риска.