Марк Лорънс - Императорът на тръните

Той се изплю красноречиво, с което затвърди в очите ми приликата си с Роу.

— Аз съм стражар, а не домашно цветенце. — Протегна ръка да ми покаже колко е потъмняла от слънцето. Мъжете от домашната стража не можеха да се похвалят с такъв тен.

Хванах повода на мулето и тръгнах към портата. Бащицата тръгна след мен. Товарният му кон чакаше вързан на сянка под една маслина от другата страна на портата. Горкото добиче беше натоварено така, сякаш щяхме да прекосяваме Аупите.

Колкото и неохотно да го раздаваше Бащицата, мулето ми го надмина. Едвам го изтеглих покрай коритото за водопой. Кръстих го Плашо и го окуражих с пръчка. Накрая спечелих единоборството, но за всички стана повече от ясно, че Плашо не иска да ходи там, където го водя. Май наистина той беше мъдрецът в малката ни компания.

Замък Утрен, също като Призрачния, се намира встрани от главния град на областта. И двата замъка са планирани и построени с едно основно предназначение — да осигуряват защита на своите обитатели. Във Войната на Стоте завоевателната политика почива на едната алчност. Стоте искат новите им земи да са богати и изобилни, с много данъкоплатци и голям набор от мъже, които да мобилизират за военните си кампании. Повечето нападения имат за цел да убият владетеля на съответната земя, така че агресорът да си присвои трона му, но без самото кралство да пострада. Изтощителните войни, при които селячеството минава под ножа, горят градове и реколтата отива по дяволите, са по-скоро рядкост и до тях се стига само когато силите са изравнени и е важно да се спечели стратегическо предимство, преди да се щурмува замъкът на врага.

Град Албасет се намира в плодородна равнина на петдесетина мили от замък Утрен, навътре в сушата. С Бащицата изминахме разстоянието за три дни, като тръгнахме късно през първия и често-често спирахме за разгорещени спорове с Плашо, които аз решавах с помощта на пръчката. Река Юка напоява обработваемите земи около града. Наближихме Албасет по крайбрежния път, който в последните си няколко мили се точи успоредно на реката покрай овощни градини, през лозя и край възвишения, чиито склонове са полазени от гъсти маслинови горички. Завихме към портите на Албасет и пътят ни поведе през градини, натежали от домати, чушки, боб, лук, зеле, картофи и прочие, достатъчно зеленчук да нахранят целия свят.

Стените и кулите на Албасет грееха под ласката на южното слънце.

— В сравнение с този град Ход прилича на купчина карантии.

— Кое? — попита Бащицата.

— Столицата на Ренарските планини — обясних аз. — Единственият им град всъщност. Някои биха казали, че е голямо село.

— Ренарските планини?

— Е, вече се опитваш да ме ядосаш, признай си. — Едва ли всъщност. Бащицата примигна и откъсна очи от кулите на Албасет да ме погледне.

— А, онзи Год, да, прощавай. — Бащицата рядко се сещаше, че съм крал на нещо си, а когато се сетеше, винаги изглеждаше изненадан.

— Ход!

Стражата при портите ни пусна да минем, без да задава въпроси. И аз рядко се сещах, че Бащицата е Грейсън Безземлен, кралски страж от двора на граф Ханса.

Не само Ход приличаше на смотана махала в сравнение с Албасет — дори Крат, столицата на баща ми, бледнееше пред него. Маврите бяха владели града в продължение на поколения и следите от пребиваването им се виждаха навсякъде — от просторните каменни конюшни и казарми, където беше разквартирувана кавалерията на дядо ми, до високите кули, от чиито минарета човек можеше да обхване с поглед източника на богатството му, проснало се на воля в различни оттенъци на зеленото. Точно това направих и аз — платих един медник да се кача по спиралната стълба на кулата Фейд, обществена сграда в сърцето на големия площад пред новата катедрала. Бащицата остана долу, стоеше на сянка и държеше под око товарния кон и Плашо.

Дори на сто метра над напечената каменна настилка на площада жегата не се търпеше. Тук, на минарето, поне се усещаха повеите на морския бриз, което само по себе си струваше повече от единия медник такса. Ако не бяха бавните зелени води на Юка, пустиня щеше да заобикаля града, а не плодородни градини и ниви. Недалеч от бреговете на реката теренът се издигаше и там зеленото се преливаше в опърлено кафяво, на север се виждаха вълнообразните подножия на хълмовете Иберико. Каквато и зараза да пропиваше земята им, изглежда, се преливаше и в самия въздух, защото той тежеше болнаво жълтеникав там, където хоризонтът поглъщаше хълмовете.