Удостоих я с беглия поклон, който се полагаше на поста ѝ, и отвърнах по местния обичай:
— Съвсем вярно, мадам.
— За нас е чест да ви посрещнем в Албасет, крал Йорг — рече тя с тънките си безкръвни устни и писарят побърза да запише думите ѝ на пергамента.
— Хубав град. Ако можех да го нося, щях да го взема със себе си.
Перото отново изскърца по пергамента и думите ми своевременно бяха увековечени за идните поколения.
— Какви са плановете ви, крал Йорг? Ще благоволите ли да поостанете? Два дни ще ни стигнат да организираме официален банкет във ваша чест. Мнозина от местните търговци биха дали дясната си ръка да ги изслушате, а нобилитетът ще се състезава кому да гостувате, макар да се чува, че вече сте обещан на Миана от Уенит. А кардинал Хенком със сигурност ще иска да присъствате на литургията.
Направих си удоволствието да отговоря, преди писарят да е приключил с предишния пасаж, но устоях на изкушението да изпъстря речта си с редки и трудни думи — или странни звуци, — с които да затрудня допълнително бедния човечец.
— Може би на връщане, госпожо градоначалник. Първо смятам да посетя хълмовете Иберико. Проявявам интерес към обещаните земи — в кралството на баща ми има няколко района, където огънят на Хилядата слънца още гори.
Чух как перото на писаря се препъна. Старицата обаче не трепна.
— Огънят, който изгаря обещаните земи, е невидим и не излъчва топлина, крал Йорг, но въпреки това топи плътта. По-добре е тези земи да се проучват в библиотеката.
Не се опита да ме разубеди, да отложи заминаването ми с ден-два, колкото нобилитетът и търговците на Албасет да си отхапят по някое парче от мен. Щом бях решил да тръгна към хълмовете на Иберико, подобно усилие от нейна страна би било лишено от смисъл — все едно да хвърляш пари в гроб, както казваха местните.
— Библиотеките са добро място, където да започнеш едно пътуване, градоначалник. Всъщност дойдох в Албасет с надеждата, че във вашите библиотеки може би има по-добра карта от онази, която открих сред свитъците на дядо ми. Бих ви бил дълбоко задължен, ако ми осигурите такава карта…
Запитах се как ли изглеждам в нейните очи, колко ли млад ѝ се струвам с бронята и самочувствието си. Погледнати от разстояние, дори далечните неща се сливат. Видян през дългия тунел на нейните години, сигурно приличах на дете, на прощъпалче, което пристъпва към ръба на пропаст, без да разбира последствията.
— Съветът ми е не само да започнете пътуването си сред свитъците в библиотеката, крал Йорг, а и да го завършите там. — Размърда се на тежкия стол, несъмнено измъчвана от болки в ставите. — Но когато старостта говори на младостта, остава нечута. Кога смятате да тръгнете?
— Утре призори, госпожо градоначалник.
— Ще пратя писаря си да потърси карта. Каквото намери, ще ви чака при Северната порта още преди сипването на зората.
— Благодаря ви. — Кимнах отсечено. — Надявам се, че когато се върна, ще имам да разкажа нови и интересни неща на банкета, който ми обещахте.
Старицата ме изпрати с нетърпелив жест. Не вярваше, че ще ме види отново.
Пет години по-рано
Двамата с Бащицата тръгнахме към Северната порта на Албасет в сивкавата светлина, която загръща света преди зазоряване. Улиците бяха пълни с народ. През лятото Конски бряг става истинска пещ и само най-ранните часове на деня са поносими. По обед местните се скриват в белите си къщи под теракотените плочи на покривите и проспиват най-горещите часове на деня.
По улиците към портата и на площада пред нея вече кипеше усилен труд. Вратите на кръчмите бяха отворени, мъже мъкнеха бурета или спускаха големи бъчви в избите под уличните ресторантчета. Жени със сиви лица изливаха нощни гърнета в канавките. Минахме покрай ковачница с отворена към пътя врата, така че минувачите да виждат как чуковете се вдигат и спускат, как нажеженият метал се закалява сред облаци пара и така по-охотно да се разделят с някоя и друга монета, изкушени от стоката, произвеждана с цената на толкова пот и мускулна сила. Малко момче се беше навело пред пещта и ръчкаше с маша затрупаната с пепел жар, за да я събуди за нов живот.
— Уф. А можеше още да съм в леглото. — Бащицата дръпна юздите на товарния кон да го отклони от някакъв изкушаващ боклук.
Вик откъм ковачницата привлече вниманието ни. Току-що я бяхме подминали. Момчето лежеше на улицата. Надигна се от плочите с ожулено лице и тръсна глава, сякаш не е сигурно на кой свят се намира. Ковачът излезе от работилницата и го ритна толкова силно, че то отхвръкна на няколко крачки. Въздухът излезе от дробовете му с грозен звук. Под мръсотията косата му изглеждаше руса, златна почти, рядък цвят толкова далече на юг.
Читать дальше