Марк Лорънс - Императорът на тръните

— Аз съм Хонорий Йорг Анкрат, крал на нещо си, за което едва ли си чувала. Ухиленият идиот зад мен е Грейсън Безземлен, незаконна издънка на някой достопочтен род, отколешен собственик на няколко прашни акра нейде из Конски бряг, където растат предимно камъни. На мен можеш да ми викаш Йорг, а на него — Бащицата. И сме пеша.

— Леша. Една шестнайсета част от ордата внуци на градоначалничката.

— Внучка значи? Изненадан съм. Останал бях с впечатлението, че градоначалничката не очаква да ни види отново.

Реших, че Леша няма да ми отговори, защото подкара жребеца си край нас и тримата напуснахме града в мълчание. Тя обаче ме изненада.

— Сигурна съм, че преценката на баба за тази експедиция е била точна и е останала непроменена.

Все още не виждах нищо от нея в диплите на наметалото, но нещо в стойката и маниера ѝ ме навеждаше на мисълта, че е хубава жена, дори красавица може би.

— И защо е изпратила вас, лейди Леша? — попита Бащицата, нарушавайки мълчанието, което се бях надявал да запълни тя. Често липсата на въпрос предизвиква отговор, нерядко отговор на въпрос, който не си се сетил да зададеш.

— Не ме е пращала тя. Сама реших да дойда. Във всеки случай няма да ѝ липсвам особено. Баба има много внуци и аз съвсем не съм ѝ любимката.

Това доведе до ново продължително мълчание, което никой от нас не наруши. Леша се смъкна от коня си и го поведе зад нас.

Зазори се, сивото избледня в нежни отсенки и скоро небето на изток грейна, натежало от обещания. Накрая слънцето показа светлото си чело над хоризонта и хвърли дълги сенки към нас. Погледнах към Леша и от раз забравих жилото на обидата, което ме беше парнало, когато жената докосна бузата си като знак за моя белег. Нейното лице, цялото ѝ лице, беше в същите белези от изгорено. Кожата ѝ изглеждаше стопена, сякаш се е разтекла като втечнена скала и после отново се е вкаменила. Белезите ме изненадаха, но повече ме изненада фактът, че е оцеляла след огъня, който ги е причинил. Леша срещна погледа ми. Очите ѝ бяха наситено сини.

— Все още ли си сигурен, че искаш да отидеш в Иберико? — попита тя и свали качулката си. Огънят не беше пощадил и косата, скалпът ѝ беше съвсем гол и нашарен — бели петна се редуваха с кръпки в бежово и нездраво розовикаво. На мястото на ушите ѝ имаше дупки.

— Аз определено не искам — ахна Бащицата.

Пресегнах се и хванах юздите на коня ѝ. Всички спряхме. Плашо стоеше рамо до рамо с нейния жребец, Бащицата — на няколко метра пред нас и обърнат назад.

— А ти защо искаш да се върнеш, мадам? — попитах. — Защо не духаш кашата, макар очевидно да си се опарила?

— Може би защото нямам какво повече да губя — каза тя. И от устните ѝ не беше останало много — грапави бучки хрущял. Не сведе поглед.

Затворих очи за миг и една червена точка грейна от вътрешната страна на клепачите ми. Малката червена точка на Фекслър, която ме беше довела тук.

— А какво те отведе там първия път? Жажда да откриеш съкровище в руините или да се върнеш в Албасет като велик изследовател? — Поклатих глава. — Едва ли. Лоши облози са тези, не са за момиче, родено в семейството на градоначалничката. Подозирам, че си отишла там заради тайните. Търсела си отговори. Искала си да разбереш какво са скрили Строителите, нали?

Чак сега Леша отклони поглед и плю, като мъж.

— Не намерих отговори.

— Но това не значи, че ги няма. — Наведох се към нея. Тя се дръпна инстинктивно, не очакваше да навляза така в личното ѝ пространство. Сложих решително ръка на тила ѝ; обгорената кожа беше грапава и неприятна на допир. — Не значи, че за хора като теб и мен задаването на въпроси не е най-важното нещо. — Притеглих лицето ѝ плътно към своето въпреки съпротивата, която усещах с ръката си. Висока беше за жена. — Ние стоим далеч от капана на страха. Животът в неговите стени е просто бавна смърт. — Последното го изрекох шепнешком, навел глава, така че носовете ни почти се опираха. Май бях очаквал да надуша миризма на печено месо, но тя не миришеше на нищо, нито на парфюм, нито на пот. — Затова нека да идем там и да се изплюем в лицето на онези, които твърдят, че древното знание е забранено за нас, какво ще кажеш? — И взех че я целунах по бузата, защото ме беше страх да го направя и защото макар понякога да се вмествам в ограниченията на здравия разум, по-скоро сам ще си прережа гърлото, отколкото да се вместя в ограниченията на страха.

Леша се дръпна.

— Ти си още дете. Нямаш представа за какво говориш. — Но не ми изглеждаше твърде възмутена.