Пътувахме до обед и се скрихме от слънцето в сянката на една маслинена горичка. Чифликчийката се оказа достатъчно предприемчива да отложи собствената си сиеста и да изкачи склона на възвишението, за да ни предложи вино, сирене и пита корав черен хляб, омесен с билки. Прекръсти се набързо, като видя Леша, но бе достатъчно възпитана да не я зяпа. Нахранихме се и изпроводихме жената с празна кошница и шепа медници, срещу които можехме да получим два пъти повече храна, ако ни я бяха сервирали в таверна.
— Кажи ми за маврите — рекох аз, без да се обръщам конкретно към някого. Сиренето, което облизах от пръста си, беше едновременно меко и ронливо. Миришеше като нещо, което изобщо не бива да слагаш в уста, но на вкус беше наистина приятно.
— За кои по-точно? — попита Леша. Изглеждаше заспала, излегнала се на сянка на прашната земя, плащът ѝ — навит на руло и пъхнат под главата вместо възглавница.
Имаше право. Видял бях поне десетина маври в Албасет, увити в белите си роби, повечето скрити изцяло под бурнусите си — техните традиционни плащове с качулки. Някои предлагаха стока за продан, други просто бързаха по делата си.
— Кажи ми за халифа на Либа. — Темата ми се стори добра като за начало.
— Ибн Фейд — измърмори Бащицата. — Трънът в задника на дядо ти.
— Много като Каласади ли работят за него? — попитах аз.
— Матмагьосници? Не — каза Бащицата.
— Няма много като тях — добави Леша. — И не мисли за тях като за придворни магьосници. Те не „работят“ в общоприетия смисъл на думата. Следват чиста пътека. Малко са нещата, с които можеш да изкушиш такъв човек.
— Дори със злато? — попитах.
Леша надигна обезобразената си глава да ме погледне, после опря гръб в ствола на маслината.
— За тях интерес представляват единствено куриозите. Чудеса като онези, които ние бихме могли да открием в Иберико, но също така прашни свитъци от времето на Строителите, математиката, старото знание, онова знание, което е останало незаписано или е било записано по начин, който не е издържал изпитанията на времето. Или ги е издържал, но ние не знаем как да го прочетем.
— И Ибн Фейд напада Конски бряг, за да… за да граби, за да засели свои хора тук или за да ни накаже, че не следваме пътя на мавърския „пророк“, защо? — Знаех какво мислят дядо ми и вуйчо ми по въпроса, но винаги е добре да видиш нещата от различни ъгли.
— Хората му искат да се върнат — каза Леша.
Виж, това беше нещо ново. Внучката на градоначалничката черпеше мъдрост от цялата книга, а не само от настоящата страница.
— Да се върнат? — Мавърският почерк се виждаше с просто око навсякъде в Албасет, но за пръв път чувах някой да го признае на глас.
— Халифите са управлявали тук дълго, поне толкова, колкото и кралете. Преди Строителите и след това. Днешните писари ги наричат разбойници, подпалвачи, поганци, но геният на маврите е в основата на всичко, с което ние се гордеем.
— Излиза, че не си само хубаво личице — рекох. Явно четеше мацката, защото думите ѝ не бяха на човек, който повтаря наученото в клас — то, както знаем, е минало през ситната цедка на чужда преценка. Църквата държеше кралствата от Конски бряг и Западните пристанища изкъсо, толкова изкъсо, че скъсеше ли каишката с още ей тоничко, щеше да ги удуши. Свещениците презираха поганците, а толкова далече на юг несъгласието с клира често се оказваше опасен начин да си запълваш свободното време. Във всяко градче имаше поне по един църковен писар, зает да пренаписва историята, но нямаше как да пренапишат онова, което лежеше написано в камък наоколо.
Леша не се засегна от шегата ми или поне аз така реших, защото обезобразеното ѝ лице беше лошо огледало на чувствата ѝ.
Помълчахме. Беше съвсем тихо, ако не броим далечния звън на козя хлопка. Да се чудиш защо бедното добиче не лежи под някоя сянка, а се разхожда и дрънчи. Жегата ни затискаше като юрган и попарваше всяка склонност към движение.
— Доста се позабави, преди да спасиш онова момче, Йорг — рече Бащицата. Мислех, че е заспал, но той явно размишляваше за изминалата сутрин зад затворените си очи.
— Не спасих него. Тебе спасих. Щото от теб все има някаква полза.
— И щеше да оставиш онзи да го убие? — Тази мисъл, изглежда, притесняваше Бащицата.
— Щях. Момчето не ми е никакво — рекох. Златни къдрици и кръв. Образът се появи отново от вътрешната страна на клепачите ми. Отворих очи и се надигнах. Разбиха главата на Уилям в един километричен камък, залюляха го за крачетата и разбиха главата му в камъка. Случи се. И после светът си продължи постарому. А аз научих, че нищо няма значение.
Читать дальше