Марк Лорънс - Императорът на тръните

— Аз пък не можех да стоя и да го гледам какво прави — каза Бащицата. — Не може да риташ едно дете до смърт пред очите на страж от замъка на граф Ханса.

— Ти заради себе си ли се намеси, или заради дядо ми? — попитах го.

— Беше мой дълг.

Взех една маслина, останала от обеда ни, и я лапнах. Беше твърда и сочна. Сдъвках я. Вкусът бе топъл и сложен.

— Щеше ли да се намесиш, ако не го считаше за свой дълг?

Бащицата не ми отговори веднага.

— Ако онзи не беше толкова дяволски едър, да.

— Защото не можеше да гледаш как убива детето?

— Да — каза той.

— Не трябва да живееш според половинчати стандарти, Грейсън. — Дръпнах нагоре прашния ръкав на ленената си риза, та белезите от шипката да се видят. Светли белези върху загорялата ми кожа. — Веднъж чух един свещеник да дрънка за оная работа със спасението. Призоваваше ни да не униваме пред факта, че не можем да спасим всички от греховете им, достатъчно било да спасим онези, които са пред погледа ни. Такива са свещениците. Лесно се отказват. Тръбят наляво и надясно колко са слаби, сякаш това е някаква добродетел. — Изплюх костилката. — Или си струва да спасяваш деца, защото са деца, или не си струва да ги спасяваш. Не позволявай действията ти да се определят от случайността, която поставя едно дете пред очите ти и скрива следващото. Ако си струва да ги спасиш, спаси ги, намери ги, защити ги, превърни го в свое призвание. Ако не, тръгни по друга улица, така че да не видиш онова, което си можел да видиш, обърни глава настрани, закрий с ръка очите си. Проблемът е решен.

— Ти би ги спасил всичките, нали? — обади се Леша от другата ми страна, съвсем тихо.

— Познавам един, който се опитва — рекох. — И ако не знаех, че е невъзможно, тогава — да, бих ги спасил всичките. Без половинчати стандарти. Някои неща не могат да бъдат срязани наполовина. Не можеш да обичаш наполовина. Не можеш да предадеш наполовина или да излъжеш наполовина.

След което се възцари мълчание. Дори козата беше заспала, изглежда.

Лежахме под маслината, докато сенките не започнаха да се издължават и бялата преизподня на слънцето не омекна в нещо поносимо.

Следобед продължихме по пътя си. Нощта ни завари в една суха долина на десет мили северно от Албасет. Направихме си бивак, покрив ни беше звездното небе, серенада ни свиреха насекомите. Маслиновите горички и корковите дървета бяха останали далече зад нас. Нищо не растеше в тукашните долчинки освен бодливи трънаци, мескитови дръвчета и тризъба ларея, които насищаха нощния въздух със сладък аромат, но не ставаха за огрев. Вечеряхме с твърд хляб, ябълки и няколко портокала от албасетския пазар и изпихме стомна вино, толкова тъмночервено, че изглеждаше почти черно.

Лежах в мрака, гледах как звездите пътуват бавно по небето, слушах шумоленето на конете, Плашо, който току пръхтеше и удряше с крак по земята, и Бащицата, който хъркаше здраво. От време на време Леша изскимтяваше насън, звук тих, но пропит с болка. А над всичко това — неуморният оркестър на нощните твари, звук, който се издуваше на вълни, сякаш със заника на слънцето ни е залял океан. Държах медната кутийка в едната си ръка, другата лежеше на земята, усещах почвата под пръстите си. Утре щяхме да тръгнем пак. Струваше ми се някак редно да вървим пеша и не само от съображения, касаещи здравето на някой и друг кон в отровените земи. Има места, където човек трябва да отиде на собствен ход. Някои пътувания имат нужда от различна перспектива. Милите значат повече, ако си ги изминал пеша и си усетил как теренът се променя под стъпките ти.

Най-сетне затворих очи и позволих на множеството звезди да се скрият, изместени от една, червена. Друга една звезда е завела мъдрите влъхви до люлка във Витлеем. Чудех се дали мъдреците биха последвали звездата на Фекслър.

Миризмата на пръст, която се рони червена в ръката ти. Рони се и ти показва, че си у дома. Слънцето, което е запалило живот в новороденото и го поддържа в упорития млад мъж, описва дъги между ален изгрев и ален залез. В мрака реват лъвове.

— Не ти е тук мястото, жено.

Тя иска мястото ѝ да е тук. Дошла бе, привлечена от силата на копнежа му, яхнала вълната на неговата кончина.

— Върви си у дома. — Гласът му е дълбок, заповеднически. Всичко, което изрича, звучи мъдро.

— Мога да ти кажа защо те е харесвал. — Тя няма дом.