Марк Лорънс - Императорът на тръните

Погледнах към въпросната наковалня, която се виждаше през отворената врата на ковачницата. Прецених, че тежи горе-долу колкото двама мъже със среден ръст.

— Правила? — попитах.

— Правила ли? Без правила! — изсмя се той. Сви ръката си и мускулите се накачулиха един връз друг. Роналдо Удивителния би останал впечатлен, ако циркът на Тапрут някога се озовеше в Албасет. — Сила! Това е правилото.

— Добре. Покажи ми как се прави.

Влязох в ковачницата. Огънят в пещта и двете пушещи лампи осигуряваха достатъчно светлина да не се спъна в работните тезгяси или разните кофи по пода. Миришеше приятно на нагар, желязо и пот. Напомни ми за Норлес, Мабертон и още десетина други битки.

Ковачът влезе след мен. Сложих ръка на гърдите му, докато ме подминаваше.

— Как се казваш?

— Йонас.

Йонас мина от другата страна на наковалнята. Аз погледнах нагоре — от гредите висяха инструменти. Таванът не беше висок, но мястото беше достатъчно Йонас да вдигне наковалнята над главата си. За мен височината на тавана нямаше да е никакъв проблем, защото бях с една педя по-нисък от ковача.

Бащицата се появи на прага.

— Момчето още е живо, нали? Не ща да се напъвам заради труп.

— Живо е. Засега. Тоя здравата го нарита.

Йонас приклекна до наковалнята. Затвори дясната си лапа около рога ѝ, дланта на лявата пъхна под изпъкналата част от другата страна.

— Правил си го и преди, като гледам — казах аз и го удостоих със специалната си усмивка.

— Да — отвърна ковачът и ми показа зъбите си. — Вече усещам вкуса на златото ти, момче.

Напрегна се, събираше сила за напъна, с който да изтласка тежкото желязо. Точно тогава го ударих с един чук, който взех от тезгяха в съседство. Фраснах го по слепоочието. Звукът приличаше на онзи, с който ботушът му срещаше слабото телце на детето. Чукът отскочи окървавен, а Йонас се срина върху наковалнята си.

— Какво? — попита Бащицата, сякаш не беше видял какво точно е станало, понеже в ковачницата не е много светло и прочие.

Вдигнах рамене.

— Без правила. Той го каза.

Оставихме и двамата да лежат в кръвта си. Какъвто и огън да гореше лицето ми, повече никого не исках да прибирам под крилото си, а и детето май не беше в състояние да ходи. Дори да беше, една разходка с мен из хълмовете на Иберико щеше да е по-жестока съдба от още месец под грижите на Йонас. Ако не друго, момчето поне беше в съзнание, седеше на паважа и се оглеждаше, което не можеше да се каже за господаря му.

След поредния завой и поредната улица стигнахме до площада. Пробивахме си път между пекарски чирачета, които крепяха табли със самуни хляб на главите си, заобикаляхме фермерски каруци, тръгнали да разтоварят стоката си на сергиите от двете страни на портата. Площадът гъмжеше от хора, приличаше на мравуняк. Закъснели амбулантни търговци бързаха да разпънат маси и навеси, а местните прииждаха на тълпи, монети звънтяха в кесиите им, очите им се стрелкаха нетърпеливо за традиционния пазарлък под сивкавия светлик на ранното утро.

— Не знам как ще намерим човека на градоначалничката в тая тарапана — каза Бащицата и посегна да грабне една минаваща кифла, но не уцели.

— Имай вяра, човече — рекох аз. — Кралете се забелязват отдалеч. — Преметнах повода на Плашо през дисагите му и прокарах пръсти през косата си, така че да се разстеле по раменете и гърба ми.

Стигнахме до портите. Гладката крепостна стена се издигаше над нас към избеляващото небе. Копита трещяха по плочите, ехото усили звука, когато поведохме добичетата си през тъмния тунел в стената. Дебела стена, десетина метра най-малко.

— Наредено ми е да тръгна с вас — чу се глас откъм черните сенки при изхода на тунела.

— Видя ли, Бащице, известни сме. — Обърнах се и го облях с усмивката си. Източният светлик улови чертите на лицето му.

Някой се отдели от сенките, черен силует като съсирек, който тръгна към нас. Жена.

Приближи се, яхнала висок черен жребец, заметната с тъмен плащ, сякаш беше зима, а не жежко лято.

— Носиш ли картата? — попитах и протегнах ръка.

— Аз съм картата — отвърна жената. Различих единствено дъгата на усмивката ѝ.

— А как ни позна? — попитах и отново посегнах към повода на Плашо.

Тя не каза нищо, само бръсна бузата си с пръсти. Белегът ми се сгорещи за миг. Поредното ехо от огъня на Гог, без съмнение. Това трябваше да е. Или това, или се бях изчервил, а аз отдавна бях забравил как да се изчервявам.

Бащицата се въздържа от коментар, но аз въпреки това усетих самодоволството му, което се излъчваше от него на вълни и заливаше гърба ми.