Марк Лорънс - Императорът на тръните

Наведох се с ръце на перваза и зърнах Бащицата долу. Градът се разстилаше във всички посоки, широки прави улици и високи варосани къщи покрай тях. На запад се редяха по-големите имения на богатите, на изток — ниските домове и тесните улички на беднотията. Хората на дядо ми живееха в мир тук, велможите крояха своите заговори, търговците търгуваха, ковачи, кожари и касапи се трудеха с пот на чело, курвите се трудеха по гръб, слугините — на колене, перачките мъкнеха пълни кошове към поляните покрай реката, където коняри разхождаха поверените им жребци, животът пулсираше в ритъма на стар и сложен танц с много партньори. Бързо, бързо, бавно.

Да обърна гръб на всичко това и да рискувам живота си в среща със стари отрови, да рискувам със смърт, каквато бе сполетяла — благодарение на мен — хората от Гелет, изглеждаше нелепо. И въпреки това щях да го направя. Не заради празното в себе си, не заради медната кутия, която пазеше отнетото, не заради обещанието на стари магии и властта, която те предлагаха, а от едното любопитство, за да знам, а не просто да се плъзгам безславно по повърхността на света. Исках повече от онова, което можех да видя от върха на кула, без значение колко висока е тя, или дори през очите на Строителите високо в небето.

А може би просто исках да разбера какво искам. Може би това означава да пораснеш.

Слязох бавно по спиралното стълбище, потънал в мисли. Махнах на Бащицата да дойде при мен и му казах да ме заведе в Палатата на лордовете.

— Там няма да пуснат такива като… — започна той, после плъзна поглед по хубавия ми плащ и посребрения нагръдник. — О…

И спомнил си, че съм крал, пък макар и на кралство, за което не знаеше нищо, ме поведе към Палатата.

Подминахме катедралата, най-хубавата, която бях виждал, сладкарско произведение от камък, извисило снага към небесата. Светци ме наблюдаваха от нишите и галериите си. Усещах неодобрението им, усещах как ни следват с поглед. Имаше истинска тълпа на стъпалата пред катедралата, привлечена навярно от сумрачния хлад, който обещаваше лоното ѝ. С Бащицата си пробивахме път през навалицата, разбутвахме свещеници и монаси наред с останалите.

Докато стигнем до Палатата на лордовете, бях потънал в пот. Бих се съблякъл до кръста и бих натоварил Плашо с нагръдника и другото, но реших, че е твърде вероятно това да остави погрешно впечатление. Стражите ни пуснаха да влезем, едно момче отведе добичетата ни, лакей с нелепо количество коприна и дантели по ливреята отиде да съобщи за нас на градоначалника, а ние седнахме да чакаме на столове с мека кадифена тапицерия.

Лакеят се върна след няколко минути и се изкашля любезно, в знак че мога да остава голямата орнаментирана ваза, която разглеждах, и да го последвам. Когато съм принуден да стоя със скръстени ръце, те все се намират в някаква беля. Изпуснах уж неволно вазата, хванах я в последния възможен миг и я оставих на пода. Любезното покашляне открай време ме изпълва с почти непреодолимото желание да изстискам друг вид кашлица от гърлото на покашлящия се. Оставих Бащицата да върне вазата на мястото ѝ и дадох знак на лакея да води.

Къс коридор ни отведе до вратите на приемната. Както във фоайето, и тук подът беше настлан с плочки в геометрични десени, синьо, бяло и черно, които се преплитаха в дяволски сложни мотиви. На Каласади подът би му харесал — дори един матмагьосник трудно би изстискал всичките му тайни. Високите прозорци улавяха слабия бриз и носеха облекчение след пека навън.

Натруфеният лакей почука три пъти по вратата с малка пръчка, която, изглежда, служеше за тази изрична цел. Кратка пауза, след това влязохме.

Стаята буквално ми взе дъха: беше хем изобилна на детайли, хем в целостта си красива по един семпъл и изискан начин, архитектура от числа, много различна от готическите зали по нашите земи или скучните кутии, които са ни оставили Строителите. Градоначалникът, пардон — градоначалничката, седеше в дъното ѝ на стол от абаносово дърво с висока облегалка. Ако не броим двамата стражи при вратата и писаря на малко бюро до трона на градоначалничката, стаята беше съвсем празна и стъпките ми ехтяха в празнотата.

Изминавах последните няколко метра, когато жената вдигна поглед от свитъка, който четеше. Беше прегърбена старица със святкащи черни очи. Приличаше на сврака, но посивяла и проскубана.

— Хонорий Йорг Анкрат, крал на Ренарските планини, внук на граф Ханса — представи ме сама на себе си тя.