Владимир Колев: Императорът на Мбуту

Още при втория сигнал на телефона инспектор Жано вдигна слушалката. Сънят му вече бе изтънял. Доста време бе държал ръката си в едно положение и тя започна да изтръпва. Отмести внимателно котката от прегъвката на лакътя си. Персийката измяука недоволно и се прозина, огъвайки гръб. Гледаше го възмутено. Как може да ти развалят съня по такъв безподобно нахален начин?

Обаждаше се сержант от нощния екип. Малко припряно обясни, че всъщност работата не била толкова спешна, но отец Навал от манастира Сен Мен сюр Сена помолил лично да бъде извикан точно инспектор Жано.

— Добре, добре. Не се притеснявайте. След петнайсет минути колата да ме чака долу — нареди инспекторът.

Преди около две години остана сам. Мадам Жано се държа мъжки до последно, но според собствените й думи, бе станала колекционер на всички възможни и известни болести. А с такава колекция не се живее много. Смъртта й беше облекчение и за двамата. Около месец след това в апартамента се появи Сиси, глезена и егоцентрична. За разлика от другите котки, Сиси не понасяше да бъде галена. Единствената форма на интимност която търсеше, бе да легне да спи върху прегънат лакът. И винаги се нервираше, когато човекът до нея опита да смени положението на тялото си. Затова, а все пак и заради годините, инспекторът обикновено отиваше на работа със зачервени очи.

Отец Навал бе приятел на инспектора. Опознаваха се постепенно, с години. Когато разполагаше с време, Жано обичаше да ходи до Сен Мен. Манастирът имаше свое интелигентно и елегантно излъчване, което струеше отвсякъде — като се започне с панорамата на вековната букова гора в долината и се стигне до сградите, изграждани в продължение на столетия по някакъв, едновременно каноничен и своеобразен тертип. Освен естествената красота на пейзажа имаше още нещо, което придърпваше душата на инспектора към манастира. В криптата му имаше картина с банален сюжет — „Тайната вечеря“. Беше нарисувана преди около два века от…

Чак когато седна в колата, погледна часовника си. Права беше Сиси да се сърди. Три и нещо. По това време и Бог спи…

Много му се искаше да придреме, но след това го чакаше мъчително разбуждане. Предпочете да пусне радиото. Заслуша се в музиката. Мелодията бе богато орнаментирана — вероятно музикална подложка на филм. Звучеше величествено и тревожно. Създаваше усещането, че всеки момент ще започне нещо, което…

Отец Навал го чакаше в началото на манастирския парк. След като се здрависаха, мълчаливо го поведе по алеята към криптата. Още щом поеха в тази посока, инспекторът почувства неприятна болка в сърдечната област. Вратата на криптата бе притворена. Отецът намери с отработено движение електрическия ключ и запали осветлението. Както и можеше да се очаква, „Тайната вечеря“ не бе на мястото си.

Картината бе нарисувана преди около два века от монах, служещ в този манастир. В поразкрасен вид, историята описваше трогателен сюжет за млад мъж, който рисувал ден и нощ, вдъхновен от небето. По това време върлувал жесток мор, но Бог го пазел от страшната болест. Веднага след като свършил картината, Всевишният все пак го прибрал при себе си. В рая, естествено. Чрез творението на неговите ръце показал собственото си виждане за красотата в земния живот преди прехода към небесния.

Картината на отец Люмиер бе наистина впечатляваща.

Фигурите бяха някак източени, очите на Христос и Йуда блестяха. Простата дървена маса беше поставена не в голяма стая, а на веранда. Композиционният трик позволяваше да се разкрие безкрайно нюансиран пейзаж. Съчетанието на синьо и зелено надминаваше по въздействие най-доброто, правено и от известни художници-маринисти. А се знае, че добрия маринист може да нарисува дори само една вълна така, че да носи посланието на величествена катедрала.

Имаше още един умно съобразен момент. Картината бе поставена така, че светлината на единствения прозорец от цветна мозайка си играеше постоянно по някакъв неповторим начин с колоратурата й. Поради постоянното движение на слънце и сезони, картината непрекъснато се променяше. Можеш да стоиш с часове пред нея и да затъваш в безкрая на света, който ти разкрива. Един път, преди години, мадам Жано бе казала: „Имам усещането, че Салвадор Дали не се е учил от Леонардо, а от отец Люмиер.“ Асоциацията бе точна — сходството между тайните вечери на Дали и отец Люмиер бе очевидно.

Мълчаха. Инспекторът въздъхна.