Владимир Колев - Бедната Дейзи

Скандалът бе направо яростен. За пръв път стигнаха и до размяна на удари. Естер, с типично женско коварство му изсъска: „Наведи се да ти кажа нещо“, мосю Бремон, без да съобрази се наведе и получи доста силен шамар. От носа му потече кръв, той инстинктивно опита да я избърше, но когато видя червенината върху дланта, не успя да удържи ръката си. Ударът му беше здрав, мъжки и главата на Естер се разлюля. И не само това — инвалидната количка, в която тя стоеше се завъртя в някакъв странен танц и се блъсна в леглото.

Мосю Бремон считаше себе си за сдържан човек, който контролира нервите си, но този път… Изхвърча от стаята, излезе от къщата, а когато пясъкът заскриптя под обувките му спря и чу гласа си — свой и чужд едновременно: „Господи, няма ли да прибереш най-после тази змия при себе си? Още сега, още тази вечер…“

Седна на пейката, извади с треперещи пръсти цигара. Димът й го поуспокои. Мосю Бремон считаше себе си за добър католик и след като допуши цигарата, отново помоли: „Господи, не обръщай внимание на предишната ми молба! Искрена е, но аз съм търпелива душа и ще издържа с тази кобра колкото трябва. Виж, ако ти решиш, че все пак й е време…“

Изглежда, добрият Бог бе оценил търпението му и веднага бе задействал процедурата. А може би, бе преценил, че вече й е време, защото…

След като изпуши цигарата, мосю Бремон се качи в стаята на Дейзи. Тя умееше да умилява страдащото му сърце. А тази вечер бе особено нежна. Поуспокоен, той се унесе. Преспа, но колко, не знаеше. По едно време почувства галеща ръка върху косите си. Но гласът й звучеше не чак толкова спокойно:

— Пиер, събуди се. Тя е мъртва. Пиер…

— Кой е мъртъв, Дейзи? Колко е часът?

— Мадам Форестие. Десет и нещо.

Преди дванадесет години, когато Естер се омъжи за Пиер, тя отказа да приеме фамилията му. И си остана Форестие. Тогава това го жегна, но после се случваха какви ли не истории и тази обида си остана песъчинка.

… Естер Форестие се бе изкривила в количката, вперила неподвижен поглед в тавана. По една от страните й имаше петънце от кръв.

— От какво ли е пукнала дъртата кобра? — чу гласа си мосю Бремон. Каза го на себе си, но Дейзи се почувства задължена да му отговори:

— Може би от инфаркт. Или пък, как беше това, другото? — Инсулт. — Честно казано, Дейзи трудно можеше да бъде причислена към племето на минимално интелигентните, но затова пък имаше великолепен естествен чар. Дойде преди пет години, такава една…

… Женствена. С хубав бюст. Някак предизвикателно отпусната. От дърво да си, като видиш тези спокойни, кротки зелени очи в съчетание с тези големи гърди… С една дума, доста скоро нещата дойдоха на мястото си и мосю Бремон често намираше утеха в стаята й.

Бракът с Естер беше брак по сметка. Тя беше богата, мосю Бремон — мъж с благородно поведение и празни джобове. Привидно, този брак беше нещо напълно нормално. Но просто не се получи. Естер се оказа циция и често поставяше мосю Бремон в деликатно положение пред приятелите му от голфклуба. Когато не получеше необходимите пари, той оставаше в къщи с благородния мотив, че трябва да се грижи за съпругата си. Зад гърба му, приятелите вдигаха учудено рамене: „То бива, бива, ама да се натягаш чак толкова на тая, сакатата…“

Когато се появи Дейзи, животът стана поносим.

… Извикаха абат Дюбоа. Вече бе негов ред да уреди представянето на Естер пред взора на милостивия Бог. Абатът пристигна след около четвърт час, завъртя се край мъртвата, изхъмка нещо под нос и попита къде е телефонът. Обади се на дежурния следовател. Такъв бил редът. Щом е такъв редът…

… Дейзи беше ангел. Истински ангел. Понасяше безкрайните капризи на Естер и нищо не бе в състояние да я изведе от това състояние на състрадателност към болната жена. Отначало змията Форестие просто издевателстваше над нея, но постепенно, с течение на годините се укроти и събираше отрова само за мъжа си. С всеки изминал ден се отнасяше все по-добре към Дейзи и все по-зле към Пиер. Двете прекарваха часове в безкрайни, сладки и глупави, женски приказки. Но ако се появеше Пиер, Естер млъкваше и гледаше да го отпрати по-бързо от стаята. Не, че на него му се стоеше при нея, но можеше поне от благоприличие да… Къде ти…

Тази вечер тя го извика и накара Дейзи да излезе от стаята. Когато вратата се захлопна, мадам подхвърли една снимка на пода. Мосю Бремон се наведе и я вдигна. Неприятно. На снимката бяха той и Дейзи. Прегърнати. Той, напиращ, като истински мачо; тя — малко пообъркана. Момент от интересен етюд: Дейзи уж се съпротивлява. Правеха си понякога такива игрички…