Владимир Колев - Императорът на Мбуту

— Защо ми се струва, че говорим за обикновена кражба, а не за някакъв акт на святост?! — не прикри раздразнението си Жано.

— Инспекторе! — театрално разпери ръце Негово Величество. — Нима ще обвините един държавен глава в деяние, което е заклеймено от морала на цивилизования свят?

— Картината все пак не се намира на обичайното си място. След Вашето посещение. След Вашето изказване, че оттук-нататък тя ще принадлежи пак на Бога, но и на империята Мбуту.

— Така ли съм се изразил? — искрено се учуди Императорът. Размисли малко. — Честно казано, не помня. Но може би чрез моя глас е говорил сам Бог? Аз съм човек с мисия и е съвсем естествено чрез моите уста да говори и Бог…

— Нещото, което аз съм чувал е, че Бог говорел понякога чрез устата на лудия. Но това е встрани от темата. Смятате ли, че ще успеете все пак да изнесете картината? Крадената картина — натърти Жано.

— Инспекторе, инспекторе… — въздъхна Негово Величество. — Според някаква статистика, около 90% от, както вие грубо се изразихте „крадените картини“, не се завръщат при собствениците си. Нима можем да виним Бога за това? Нима имаме право да го обвиним, ако тази направо свещена картина в един хубав момент се окаже в сърцето на Черния континент? Където за нея непременно, ще бъде построен храм, достоен за величието й!

— При Вас, Ваше Величество, е много лесен преходът от хипотетично възможното до нещото, което ще стане непременно. Не намирате ли? — попита добродушно инспекторът.

— Така ли се получава? Не съм обърнал внимание. Инспекторе, шампанското е великолепно, а Вие така и не го опитахте. Освен страна на демокрацията и модерната държавност, Франция е и земята, която по неповторим начин твори, да това е думата, твори най-великолепната, божествена напитка — шампанското. Даже само поради тази причина, Франция може да бъде наречена любимка на Бога! Наздраве инспекторе! Френското шампанско е в състояние да вкара в правата вяра даже езичниците!

Не сте прав, просто не сте прав, че не отпихте от тази напитка за богове! Сбогом, инспекторе! И… бон шанс!

Инспектор Жано изслуша търпеливо последната тирада на Императора. Стана, поклони се учтиво.

— Опасявам се, че не е сбогом, а довиждане, Ваше Величество…

Положението бе деликатно. Поради съмнението в явна съпричастност на Императора към кражбата, той нямаше право да напуска Франция до завършване на разследването. Ако е обикновен гражданин. Да бе дошъл поне инкогнито… Имаше възможност да бъде задържан доста време по формални причини, до персонифицирането му. Но той бе дошъл с името и позицията си. Наистина Франция и Мбуту нямаха установени дипломатически отношения и съответно, можеше да се играе пак на формализъм, но и това бе до време. Бонтонът си е бонтон. А във външната политика той е направо задължителен. Затова, Негово Величество бе запитан по съответния дипломатичен канал не би ли могъл да остане на територията на Франция до изясняване на досадното недоразумение. Негово Величество обеща да оказва пълно съдействие на органите на следствието още четири дни. Повече не можел, защото неотложни държавни дела го зовяли да се върне в страната, която ръководи.

А да… И още. Инспекторът, с когото Негово Величество бил разговарял по случая, му бил направил много добро впечатление. Не може ли да се срещне с него поне още веднъж? Искал да му направи личен подарък като жест на уважение към френската държавност в негово лице.

Всъщност, наивността на отците от Сен Мен бе направо трогателна, за да не кажем глупава. Вероятно, сам Бог бе опазвал от кражба картината до онази вечер. Но, вероятно и на него му бе омръзнало да бъде в ролята на нощен пазач и бе вдигнал ръце.

Вратата на криптата бе от масивни букови талпи, оребрени с ковано желязо. Затваряше се с огромен ключ, който въпреки внушителните си размери бе крайно елементарен като механизъм.

Разчиташе се основно на двата неуморни добермана, които сновяха пъргаво по алеите на манастирския парк денем и нощем.

Но в онази нощ душите на неуморните добермани се бяха възнесли към небето. След като коремите им се бяха натъпкали с варени пилешки дробчета. Анонимният им благодетел бе добавил към дробчетата някакъв химикал за привкус. Въпреки естествената си проклетия, доберманите въртяха предано остатъците от опашките си на всеки, от когото се носи изкусителната миризма.

Пръстови отпечатъци естествено нямаше. Имаше някакви следи от обувки, но кой професионалист не би изхвърлил обувките си, след като си е свършил работата?…