Марк Лорънс - Императорът на тръните

И да бе имал Мартен ключ за вратата, той се бе търкулнал заедно с него по стълбата, затова убиецът отново извади шперцовете. Този път му отне повече време, защото вратата на кралицата имаше сложна брава, стара вероятно колкото кулата. Преди бравата да отстъпи пред търпеливите ни усилия, каменните плочи на пода потъмняха от кръвта на убиеца, алена като кръвта на всички ни, нищо че неговата кожа бе толкова неестествено бледа.

Изправихме се и аз усетих слабостта му, от загубата на кръв и от още нещо — убиецът напрягаше някакъв мускул, който не споделях с него, и това очевидно го уморяваше. Може би сънната епидемия, с която бе заразил замъка ми, му бе коствала много.

Вратата се отвори без звук. Убиецът взе лампата от куката в кьошето пред вратата и влезе. Силата на мислите му стигна и до мен сега, когато вълнението му нарастваше. Видях образите, които изплуваха в ума му. И внезапно, нищо че беше сън, поисках той да се провали. Не исках да пререже гърлото на Миана. Не исках да изтръгне от корема ѝ моето неродено дете. Този страх ме изненада, беше суров и първичен, разбрах, че е мой собствен, а не ехо от нещо Катеринино. Зачудих се дали не е ехо на онова, което според Кодин съм щял да изпитам към детето си, когато го видя за пръв път, когато го поема в прегръдките си. Ако е така, значи току-що бях получил предизвестие за гигантския риск от такава връзка.

На тоалетката до леглото блещукаше сребърната верижка, която бях подарил на Миана за именния ѝ ден. Под завивките — закръглена форма в светлини и сенки, майка и дете, притихнали в сън.

— Събуди се. — Сякаш изричайки го, можех да го сбъдна. — Събуди се. — Вложих цялата си воля, а неговите устни не трепнаха дори.

Студена увереност ме стисна за гърлото. Беше истинско. Случваше се. В момента. Аз спях в шатрата си, Миана спеше в леглото си на мили от мен, а бледолика смърт крачеше към нея.

— Катерин! — изкрещях името ѝ в неговата глава. — Не го прави!

Той пристъпи към леглото, вдигнал втората кама за удар. Не я метна, разколебан за миг, сигурно заради размера на подутината под завивките. Миана трудно би минала за едра жена, дори сега, когато детето щеше скоро да се роди. Май си имаше компания под завивките. Ако не беше Мартен пред вратата ѝ, точно това щях да си помисля.

Още една стъпка. Усещах ранения му крак изтръпнал и студен, усещах как устните му мълвят ново заклинание, сякаш магията му беше пострадала също като тялото и имаше нужда от патерица. Случи се внезапно, без предупреждение — ръката ми, неговата ръка, се стрелна назад и нагоре да метне камата. В същия миг завивките трепнаха, чу се глух звън и юмрук се заби в хълбока ми, толкова силно, че ме отметна назад и ме запрати безмилостно в стената. Хлъзнах се на пода с изпружени крака и погледнах надолу. Бледи ръце притиснаха хълбока ми, кръв шуртеше на тласъци между пръстите ми, висяха парчета месо.

Завивките се отметнаха и аз видях Миана, свита около големия черен арбалет на Нубанеца, очите ѝ — големи и бесни.

Дясната ми ръка откри кокалената дръжка на по-дългия нож. Кръв потече от устата ми, но аз се надигнах на колене, стаята се въртеше пред очите ми. Виждах, че в арбалета няма повече стрели. Вътре в убиеца напрягах съзнанието си докрай да вкаменя краката му, да пусна оръжието. Мисля, че този път той ме усети. Движеше се бавно, гледаше да е между Миана и вратата на стаята. Погледът му се спря на корема ѝ, наедрял под изпънатата нощница.

— Спри! — Стисках ръката му с цялата си воля, но тя въпреки усилията ми пълзеше напред.

Миана изглеждаше повече гневна, отколкото уплашена. Изглеждаше готова да убие.

Ръката му се стрелна напред с все ножа, насочен ниско, под замаха на арбалета. Не можех да я спря, ръката. Лъскавото острие щеше да разпори утробата на Миана и кръвта ѝ щеше да изтече. Детето ни щеше да умре заедно с нея.

Убиецът удари и само на педя от целта ръката ни трепна и се отклони от курса си, останала без сила след тежък удар в рамото ни. Извъртях се и паднах, забих лице в металния арбалет. Мартен стоеше зад мен, истински дявол, омазан с кръв, озъбен, страшен. Главата ми се удари в килима, причерня ми. Чувах гласовете им от много далеч.

— Кралице!

— Добре съм, Мартен.

— Толкова съжалявам… не успях да… той мина покрай мен.

— Добре съм, Мартен… Бях заспала, но някаква жена дойде в съня ми и ме събуди.

— Много си тих тази сутрин, Йорг.

Дъвчех хляб — хляб от Призрачния, печен вчера и позагубил от свежестта си.